После изключи фенерчето.
Някъде напред нещо тежко се удари в пода и звукът отекна в прохода. Ботуши. Затръшна се врата. Повеят изчезна.
Не бяха сами.
Убиецът приклекна под китките билки. Знаеше, че тук има и други. Колко? Преметна на рамо пушката и извади пистолет „Хеклер&Кох“. Вече беше свалил всичко от ръцете си освен вълнените ръкавици без пръсти. Заослушва се.
Едва доловимо изстъргване, шумолене.
Отдалечаващо се.
Най-малко двама… може би трима.
Посегна нагоре и затвори капака към плевнята. Студеният полъх утихна след последен шептящ повей и го обви мрак. Смъкна на очите си устройство за нощно виждане и включи ултравиолетовата лампа, фиксирана за рамото му. Проходът напред грейна в нюанси на сребристозелено.
На крачка пред него лавиците покрай едната стена бяха отрупани с консервирани продукти и запечатани с восък буркани с кехлибарен мед. Той пое покрай лавиците, движеше се бавно и безшумно. Нямаше нужда да бърза. Всички други изходи водеха към горящите развалини. Беше застрелял малкото монаси, на които им беше останал достатъчно здрав разум в умопомрачените глави, за да избягат от пожара.
Беше им направил услуга, на всичките.
Много добре знаеше, че е така.
Този път Камбаната беше ударила твърде силно.
Инцидент. Един от многото напоследък.
През последния месец беше доловил вълнението сред другите в Granitschloss. Дори преди инцидента. Нещо беше разбунило замъка като кошер и резултатът се беше усетил дори и в неговия усамотен дом. Не беше обърнал внимание. И защо да го прави? Не беше негова грижа.
А после се случи инцидентът… и ето, че вече беше негова грижа.
Да им разчиства грешката.
Това беше негов дълг като един от последните останали Sonnekonige. Повечето рицари на слънцето — уви, почти нищо не беше останало от тях, както по брой, така и по качество — страдаха от старческо слабоумие, избутани на практика в забвение, бяха си анахронизъм и изобщо нещо, от което извръщаш засрамено очи. Скоро и последните щяха да изчезнат.
И толкова по-добре.
Но поне задачата му за днес беше почти приключила. Щеше да се върне в дупката си, след като прочистеше избата. Трагедията в манастира щеше да бъде приписана на маоистките бунтовници. Кой друг освен безбожните маоисти би нападнал света обител без никакво стратегическо значение?
За по-сигурно дори мунициите му бяха съобразени с онези, които използваха бунтовниците.
Включително пистолетът му.
Стиснал го в ръка, той бавно се придвижи покрай редица отворени дъбови бъчви. Зърно, ориз, брашно, дори сушени ябълки. Стъпваше предпазливо, нащрек за засада. Монасите може и да се бяха побъркали, но дори и луд човек беше способен на лукавство и изобретателност, когато е притиснат до стената.
Проходът напред завиваше вляво. Той се притисна до дясната стена. Спря, за да се ослуша, наострил уши за звук от стъпки. Вдигна очилата си за нощно виждане.
Тъмно като в рог.
Смъкна ги отново на очите си и проходът се проточи пред него в зеленикави отблясъци. Щеше да види всяка дебнеща го в сенките опасност много преди сам да бъде видян. Трябваше да минат покрай него, за да стигнат до единствения безопасен изход.
Свърна бавно покрай ъгъла.
Ниска бала сено лежеше напреко на прохода, сякаш бутната в бързането. Той плъзна изпитателно поглед зад нея. Още бъчви. От тавана висяха връзки сушащи се билки.
Никакво движение. Пълна тишина.
Той вдигна крак, прекрачи балата и стъпи от другата й страна.
Под ботуша му изпука клонка.
Очите му се стрелнаха надолу. Целият под беше покрит със сухи стръкове.
Капан.
— Сега!
Той вдигна поглед миг преди всичко да избухне в ослепителна светлина. Усилена от високата чувствителност на очилата за нощно виждане, светлината сякаш опърли тила му отвътре, ослепи го напълно.
Светкавица на фотоапарат.
Той стреля инстинктивно.
Изстрелите изтрещяха оглушително в затвореното пространство.