Настани се на една пейка откъм десния борд; пазачът й я следваше на една крачка.
Якоб седна срещу тях и махна на кормчията да потегля.
— Нямаме време за губене.
Плъзна поглед по реката. Отправяха се на запад, далеч от източния фронт, далеч от изгряващото слънце.
Погледна си часовника. Германският транспортен самолет Юнкер Ю-52 вече трябваше да ги чака на едно изоставено летище на десетина километра оттук. Носеше обозначенията на Германския червен кръст, маскиран като медицински транспорт — допълнителна осигуровка срещу нападение.
Лодките извиха към средната, най-дълбока част на речното русло, двигателите им заръмжаха на по-висока предавка. Руснаците вече не можеха да ги спрат. Всичко свърши.
Някакво движение привлече вниманието му.
Тола се наведе над бебето и го целуна нежно по покритата с мъх глава. Вдигна лице и срещна погледа на Якоб. В очите й той не видя нито гняв, нито предизвикателство. Само решимост.
И Якоб разбра какво се кани да направи.
— Не…
Твърде късно.
Тола се надигна, изви гръб над ниското перило и се оттласна с крака. Стиснала бебето до гърдите си, се преметна назад в студената вода.
Войникът, който я пазеше, се стресна, завъртя се и стреля напосоки във водата.
Якоб се хвърли към него и изби ръката му нагоре.
— Може да уцелиш детето!
Наведе се и заоглежда водата. Всички бяха наскачали. Лодката се разклати. Той не видя друго освен оловните води и собственото си отражение в тях. Даде знак на кормчията да направи кръг.
Нищо.
Оглеждаше се за издайнически мехурчета, но лодката оставяше разпенена следа, която заличаваше всичко. Якоб удари с юмрук по перилото.
Какъвто бащата, такава и дъщерята.
Само една Mischlinge можеше да направи нещо толкова драстично. Беше го виждал и преди — еврейски майки, които удушават собствените си деца, за да им спестят по-големи страдания. Беше смятал, че Тола е по-силна от тях. Но пък може и да не бе имала друг избор.
Обикаляха дълго. Хората му претърсиха бреговете и от двете страни. Нямаше я. Снаряд профуча някъде над тях — сякаш знак, че не могат да се бавят повече.
Якоб махна на хората си да се връщат по местата си. Посочи на запад, към чакащия ги самолет. Все пак разполагаха със сандъците и папките с документация. Случилото се беше неприятно и сигурно щеше да забави довършването на проекта, но със сигурност беше преодолимо. Щеше да има друго дете.
— Тръгвай — нареди той.
Двете лодки потеглиха отново, двигателите им зареваха на пълни обороти.
След секунди вече бяха изчезнали в димния покров, довян откъм горящия Бреслау.
Пърпоренето на двигателите заглъхна в далечината.
Тола изплува иззад една от дебелите каменни колони на Катедралния мост. С едната си ръка затискаше устата на бебето и се молеше поеманият през носа въздух да му е достатъчен. Само че детето беше слабо.
Като нея.
Куршумът я беше уцелил отстрани във врата. Губеше много кръв и водата около нея червенееше. Зрението й започваше да се замъглява. Въпреки това тя се бореше да задържи бебето над водата.
Когато се преметна с бебето в реката, единствената й мисъл беше да удави и себе си, и него. Но сблъсъкът с ледената вода и огънят във врата й от куршума сломиха решимостта й. Тя си спомни за светлината, обляла катедралните кули. Католицизмът не беше нейната религия, тя почти не познаваше традициите му. Но мигът беше напомняне, че в края на тунела винаги има светлинка. Че все някъде има място, където хората не убиват себеподобните си като животни. И майките не давят бебетата си.
Като риташе с крака, Тола се придвижи по-навътре, към средата на реката, и силното течение я отнесе към моста. Докато беше под водата, дишаше в устата на бебето и стискаше с пръсти нослето му, за да го опази живо. Само допреди няколко мига се беше стремила към смъртта, но веднъж запалена, жаждата за живот гореше в гърдите й все по-ожесточено, като огън.
Така и не бяха дали име на момченцето.
Никой не биваше да умира, без да си е получил името.
Вдишваше по малко въздух в устата на детето и риташе във водата. Единствено невероятният късмет я запрати в една от каменните колони и тя се скри зад нея.
Но сега, когато лодките си бяха отишли, не можеше да чака повече.
Кръвта й изтичаше. Разбираше, че единствено студът я държи жива. Но същият този студ изпиваше живота на крехкото дете.