Никаква призрачна светлина не беше.
Заля го облекчение. Нима през цялото време бяха виждали светлината от лампата, ту появяваща се, ту изчезваща заради движението на снегомобилите по неравния терен? Преброи пет. Преброи и двайсетина фигури в бели парки, разгърнали се в полукръг. Всичките държаха пушки.
Нямаше избор — а беше дяволски любопитен на всичкото отгоре, — така че вдигна ръце и излезе от пещерата. Най-близкият стрелец, огромен мъж, тръгна предпазливо към него с насочена пушка. Тъничък лъч светлина затанцува по гърдите на Пейнтър. Лазерен мерник.
Пейнтър нямаше оръжие и можеше единствено да стои неподвижно. Прецени шансовете си да измъкне със сила пушката от стрелеца.
Не бяха добри.
Погледите им се срещнаха.
Едното око на мъжа беше синьо, другото — бяло като скреж.
Убиецът от манастира.
Спомни си нечовешката му сила. Да, шансовете му определено не бяха добри. А дори да успееше, какво можеше да направи срещу толкова много врагове?
Зад рамото на мъжа се появи друг човек. Жена. Вероятно същата, която беше говорила по мегафона преди малко. Посегна и с един пръст наведе дулото на пушката. Пейнтър се съмняваше, че който и да било мъж би имал силата да го направи.
Докато жената се приближаваше, Пейнтър я огледа на ярката светлина на прожектора. Наглед на трийсет. Късо подстригана черна коса, зелени очи. Облечена с дебела бяла парка с обточена кожа качулка. Фигурата й изглеждаше безформена под тежката дреха, но движенията й издаваха овладяна грация.
— Доктор Анна Споренберг — каза тя и му протегна ръка.
Пейнтър се втренчи в ръкавицата й. Ако я дръпнеше към себе си, стиснеше я с лакът през гърлото и се опиташе да я използва като заложница…
После срещна погледа на мъжа зад нея, премисли и се ръкува възпитано. Тъй като още не го бяха застреляли, можеше поне да се държи учтиво. Щеше да играе по техните правила, поне докато това му гарантираше живота. А трябваше да мисли и за Лиза.
— Директор Кроу — каза жената. — През последните няколко часа международните разузнавателни канали буквално се задръстиха от догадки относно местоположението ви.
Лицето на Пейнтър не трепна. Не виждаше причина да отрича кой е. Дори би могъл да използва това в своя полза.
— Значи си давате сметка какви ресурси ще бъдат впрегнати, за да бъда намерен.
— Naturlich. — Тя кимна. — Но на ваше място не бих разчитала на успех от тяхна страна. Междувременно ще помоля вас и младата дама вътре да ме придружите.
Пейнтър отстъпи крачка назад.
— Доктор Къмингс няма нищо общо с това, каквото и да е то. Притекла се е на помощ на болните в качеството си на здравен работник. Не знае нищо.
— Много скоро ще разберем дали е така.
Така значи, ясно и просто казано при това. Живи бяха единствено защото ги подозираха в информираност. И степента им на информираност щеше да бъде определена чрез мъчения. Пейнтър се замисли дали да не действа сега. Да сложи край. Бърза смърт вместо бавна и мъчителна. Беше запознат с твърде много секретна информация, за да рискува с изтезания.
Обаче не беше сам. Представи си Лиза, как топли ръцете му със своите. Докато бяха живи, надежда имаше.
Междувременно се бяха приближили още стрелци. Изведоха Лиза от пещерата и ги поведоха към снегомобилите.
Лиза го погледна. Очите й бяха пълни със страх.
Пейнтър си помисли, че ще направи всичко по силите си да я защити.
Докато ги връзваха, Анна Споренберг се приближи към тях.
— Преди да тръгнем, нека се изразя съвсем ясно. Не можем да ви пуснем. Мисля, че разбирате. Няма да ви давам фалшива надежда в този смисъл. Но мога да ви обещая безболезнен и спокоен край.
— Като на монасите ли? — озъби й се Лиза. — Видяхме колко струва милосърдието ви.
Пейнтър се опита да улови погледа й. Моментът не беше подходящ да дразнят похитителите си — тези мръсници явно не страдаха от излишни скрупули и можеха да ги застрелят на място. Засега трябваше да демонстрират охота за пълно съдействие.
Твърде късно.
Анна се обърна към Лиза, сякаш я видя за пръв път. И гласът й не прозвуча толкова безизразно като преди.
— О, милосърдие беше, доктор Къмингс. — Хвърли поглед към убиеца, който все така ги охраняваше под прицел. — Не знаете нищо за болестта, поразила манастира. И на какъв ужас бяха обречени монасите. Ние обаче знаем. Смъртта им не беше убийство, а евтаназия.