Навлязоха в гъстата мъгла, фаровете я сечаха като светлинни мечове.
За нула време видимостта намаля до половин метър. Звездите изчезнаха.
После тъмнината стана още по-тъмна — навлязоха в сянката на надвисналия хребет. Но вместо да стане по-студено, въздухът осезаемо се затопли. Колкото по-надолу се спускаха, толкова по-често сред снега стърчаха оголени скали — капки вода от стопен сняг се стичаха по снагите им.
Тук някъде сигурно имаше геотермална активност. Горещите извори, макар и рядко, се срещат в Хималаите — резултат са от огромното налягане на индийската континентална плоча, стържеща в азиатската. Смята се, че именно тези геотермални извори са източникът на легендите за Шангри-ла.
Снегът скоро изтъня съвсем и снегомобилите спряха. Пейнтър гледаше да се държи близо до Лиза. Погледите им се срещнаха и в нейния той видя огледален образ на собствените си страхове.
Къде, по дяволите, ги бяха довели?
Обградени от бели парки и пушки, двамата продължиха напред. Под краката им вече имаше само мокри камънаци. Появиха се стъпала, издълбани в скалата, хлъзгави от разтопения сняг. Вездесъщата мъгла изтъня и се накъса.
След няколко стъпки в сумрака се извиси скална стена, заслонена от рамото на планината. Естествена дълбока пещера. Не беше рай обаче — само назъбен черен гранит, мокър от кондензираната влага.
Повече ад, отколкото Шангри-ла.
Лиза се спъна и Пейнтър я прихвана, доколкото му беше възможно с вързани китки. И разбра защо е изгубила равновесие.
Право пред тях от мъглата се беше появил замък.
Или по-скоро половин замък.
Когато се приближиха още малко, Пейнтър прецени, че всъщност става въпрос за фасада, изсечена грубовато в дъното на пещерата. Две гигантски кули с бойници се възправяха като стражи от двете страни на масивна централна част. Зад дебели полупрозрачни стъкла грееха светлини.
— Granitschloss — обяви Анна и ги поведе към арковиден вход, два пъти по-висок от човешки ръст, охраняван от двама великански рицари от гранит.
Тежка дъбова врата, обточена с ленти от черно желязо, запечатваше входа. Но когато групата приближи, вратата се вдигна нагоре като решетките на старинен замък.
Анна тръгна напред.
— Хайде. Нощта беше дълга, ja?
Пейнтър огледа фасадата — бойници, парапети и арковидни прозорци. По цялата си повърхност черният гранит капеше и се потеше, плачеше и ручеше. Водата приличаше на черно олио и създаваше илюзията, че замъкът се разлага пред очите им, стопява се обратно в черната скала.
Огнената светлина откъм прозорците подпалваше повърхността на замъка в адски отблясъци и напомняше картина от Йеронимус Бош. Този художник, живял през петнайсети век, се беше специализирал в изображения на ада. Ако му беше хрумнало да изобрази портите към подземния свят, сигурно щеше да ги изобрази точно като този замък.
По липса на друг избор Пейнтър последва Анна. Вдигна очи — търсеше думите, които според Данте били изсечени в портите на Ада.
„Надежда всяка тука оставете.“
Думите ги нямаше… но иначе мястото беше съвсем подходящо.
„Надежда всяка оставете…“
Това, кажи-речи, обобщаваше всичко.
Грей стисна Фиона за лакътя и я повлече през една странична врата на сладкарницата. Измъкна я на някаква уличка, като разбута хората на тротоара.
Завиха сирени.
Явно копенхагенските пожарникари днес щяха да работят до късно.
Грей стигна до ъгъла на уличката, дърпаше Фиона след себе си. Тухла изпука близо до ухото му, миг по-късно се чу звън на рикошет. Изстрел. Грей се извъртя, бутна Фиона в уличката и се наведе. Огледа трескаво улицата за стрелеца.
И я видя.
Близо.
На половин пресечка, от другата страна на улицата.
Бледоликата млада жена от търга. Само дето сега беше облечена в черен прилепнал анцуг. Беше се сдобила и с няколко модни аксесоара. Пистолет със заглушител. Държеше го ниско до коляното си и крачеше бързо към тях. Вдигна ръка към ухото си, устните й се раздвижиха.
Радиовръзка.
Когато жената пристъпи в светлината на една улична лампа, Грей разбра грешката си. Не беше филмовата звезда от търга. Тази беше с по-дълга коса. И с по-слабо лице.
По-голяма сестра на онези двамата.