— Тогава как?
Той преглътна и отвърна:
— Нещо, което сработва почти винаги, както съм установил от личен опит.
— И то е?
— Честността.
Лиза се отпусна назад и сгърби рамене.
— Супер.
Пейнтър си взе филия хляб, намаза я с горчица, сложи отгоре парче телешко, а върху телешкото — парче сирене. После й подаде сандвича.
— Яж.
Тя взе с въздишка творението му — само за да му угоди.
Пейнтър направи същия сандвич и за себе си.
— Аз например съм директорът на Сигма, което е отдел на АИОП. Работата ни е да разследваме евентуални заплахи за Съединените щати с помощта на екип от агенти, бивши членове на специалните сили. Силната ръка на АИОП, когато се изисква работа на терен.
Лиза отхапа миниатюрно парче от сандвича. Горчицата беше много.
— И можем ли да се надяваме, че твоите хора ще ни спасят?
— Съмнявам се. Няма достатъчно време. Ще минат дни, докато установят, че тялото ми не е сред руините на манастира.
— Тогава не разбирам…
Пейнтър вдигна ръка, отхапа от сандвича и продължи, без да спира да дъвче:
— Въпросът е в честността. Казваш си всичко — простичко и открито. И гледаш какво ще стане. Нещо привлече вниманието на Сигма към тази част на света. Сведения за странни болести. След като са действали толкова години, без да издадат присъствието си, на какво се дължат грешките през последните месеци? Лично аз не вярвам в съвпаденията. Чух нещо, което Анна каза на убиеца от манастира. Намекна за някакъв проблем тук. Нещо, с което не могат да се справят. Възможно е целите ни, нашата и тяхната, да не са чак толкова различни. Възможно е да има място за сътрудничество.
— И ще ни оставят живи? — попита тя, наполовина презрително, но и със скрита надежда. Отхапа от сандвича, за да прикрие глупостта си.
— Не знам — каза той: все така залагаше на честността. — Докато сме им полезни, сигурно. Но ако спечелим няколко дни… това ще увеличи шансовете да ни спасят отвън или пък може да промени обстоятелствата в наша полза.
Лиза дъвчеше и размишляваше. Преди да се усети, сандвичът й изчезна. И още беше гладна. Поделиха си купичката с боровинките — поляха ги щедро със сметана.
Изгледа Пейнтър, сякаш го виждаше за пръв път. В него имаше и друго освен упорита сила. Зад тези сини очи имаше остър ум и неизчерпаемо количество здрав разум. Сякаш усетил изпитателния й поглед, той обърна очи към нея. Тя бързо сведе поглед към подноса с храната.
Довършиха вечерята си — чашите чай — в мълчание. На фона на пълните им стомаси изтощението започна да ги надвива, дори разговорът се превръщаше в нещо непосилно. А и на Лиза тишината й беше приятна, така, както си седеше до него. Чуваше дишането му. Долавяше миризмата на чистата му кожа.
Допиваше подсладения си с мед чай, когато го видя да разтрива дясното си слепоочие. Едното му око бе полузатворено. Главоболието му се усилваше. Не й се искаше да се прави на доктор, да го преглежда и така да засили тревогата му, затова само плъзна кос поглед по него. Пръстите на другата му ръка потрепваха. Забеляза и лекото присвиване на зениците му, докато той гледаше неподвижно пламъците в камината.
Пейнтър й беше говорил за честността, но включваше ли тя и истината за състоянието му? Пристъпите сякаш зачестяваха. А и в нея се прокрадваше егоизъм, който я караше да се страхува не толкова за неговото здраве, колкото за крехката им надежда за оцеляване. Да, тя имаше нужда от него.
Изправи се.
— По-добре да поспим. Сигурно скоро ще се съмне.
Пейнтър изпъшка и кимна. Стана. Залитна и се наложи Лиза да го хване.
— Добре съм — каза той.
Дотук с честността.
Тя го поведе към леглото и отметна одеялата.
— Мога да спя на канапето — каза той и се дръпна.
— Не ставай смешен. Лягай. Не му е сега времето да се правим на скромни. Нито мястото — в крепост на нацисти.
— Бивши нацисти.
— Да бе, то пък голямата утеха.
Въпреки това той се вмъкна неохотно в леглото, както си беше с халата и всичко. Лиза заобиколи от другата страна и направи същото, като преди това духна свещите. Сенките в стаята станаха по-гъсти, но загасващият огън в камината хвърляше достатъчно светлина. Лиза не мислеше, че нервите й биха издържали на пълен мрак.
Намърда се под одеялата и ги придърпа до брадичката си. Остана на разстояние от Пейнтър, с гръб към него. Той, изглежда, усети страха й и се обърна към нея.