Бутна го към нея.
— А това говори ли ти нещо?
С още по-силна и драматична въздишка тя пак се наведе напред да погледне. Поклати глава.
— Четирилистна детелина. Не знам. А ти откъде… Чакай… — Взе бележника и погледна нарисувания символ по-отблизо. Очите й се разшириха. — Това съм го виждала!
— Къде?
— На една визитка — каза Фиона. — Макар че не изглеждаше точно така. — Взе химикалката му и почна да рисува.
— Чия беше визитката?
— На гадняра, който се появи преди няколко месеца да ни тършува из архива. Онзи, дето ни накисна с фалшивата кредитна карта — обясни Фиона, без да вдига поглед от листа. — А ти къде видя детелинката?
— На ръката на мъжа, който купи библията.
Фиона изръмжа.
— Знаех си! Значи през цялото време онзи тип е дирижирал нещата. Първо се опита да я открадне. После се опита да прикрие следите си, като уби Мути и подпали книжарницата.
— Спомняш ли си името на визитката? — попита Грей.
Тя поклати глава.
— Само символа. Защото ми беше познат.
Бутна скицата си към него. Така нарисувана, масивната иначе татуировка разкриваше в по-голяма степен оплетеното естество на символа.
Грей потупа с пръст по страницата.
— Бил ти е познат?
Фиона кимна.
— Колекционирам значки. Е, с тия тежкарски дрехи не можех да се закича, нали така.
Грей се сети за жилетката с качулка, която носеше, когато я беше видял за пръв път — цялата беше накичена със значки от всякакъв калибър и форма.
— По едно време бях пощуряла на келтска тема — каза Фиона. — Слушах само келтска музика и повечето ми значки бяха с келтска символика.
— А този символ тук?
— Нарича се Земен квадрат или Кръстът на свети Ханс. Уж е нещо като талисман, черпи защита от четирите ъгъла на земята. — Почука с пръст четирите кръгли листчета на детелината. — Затова понякога му казват защитен възел. Предназначението му е да те пази.
Грей се замисли, но не откри нищо, което да свърже разказаното от Фиона с неговото разследване.
— Точно затова казах на Мути, че може да му има доверие — каза Фиона. Гласът й се сниши до шепот, сякаш я достраша от собствените й думи. — Тя не го харесваше. От пръв поглед й стана антипатичен. Но когато видях това на визитката му, реших, че сигурно е точен тип.
— Нямало е откъде да знаеш.
— Мути знаеше — остро каза тя. — А сега е мъртва. Заради мен. — Вина и дълбока скръб звъннаха в думите й.
— Глупости. — Грей се премести по-близо и я прегърна през раменете. — Които и да са тези хора, те са били твърдо решени да се докопат до библията и ти го знаеш. Щяха да намерят начин да стигнат до информацията в архива ви. Не сте можели да ги спрете. Ако не си била убедила баба си да го допусне до архива, сигурно са щели да ви убият и двете още тогава.
Фиона се облегна на него.
— Баба ти…
— Не ми беше баба — прегракнало го прекъсна тя.
Грей и сам се беше досетил, но не каза нищо, а я остави да продължи когато и както сметне за добре.
— Хвана ме, докато се опитвах да открадна едни неща от магазина й. Преди две години. Не извика полиция. Вместо това ми направи супа. Пилешка, с много магданоз.
На Грей не му трябваше да вижда лицето й в тъмното — и така долови леката й усмивка.
— Такава си беше. Вечно помагаше на уличните хлапета. Прибираше безпризорните.
— Като Бертал.
— И мен. — Дълго мълча. — Родителите ми загинаха при автомобилна катастрофа. Бяха емигранти от Пакистан. Имахме си малка къща в Уолтъм Форест, в Лондон, и градинка даже. Говорехме си, че е крайно време да си вземем куче. А после… после те умряха.
— Съжалявам, Фиона.
— Прибраха ме леля и вуйчо… тъкмо бяха пристигнали от Пенджаб. — Нова дълга пауза. — Мина месец и той започва да идва в стаята ми нощем.
Грей затвори очи. Мили Боже…
— И аз избягах… две години живях по лондонските улици, но се забърках с кофти хора. Наложи се да избягам. Така че напуснах Англия и тръгнах да обикалям Европа с раница на гръб. Преживявах някак. Докато не се озовах тук.
— И Грете те прибра.
— А сега и тя е мъртва. — Пак онзи звънтеж на вина. — Сигурно нося лош късмет.
Грей я прегърна по-силно.