— Сър?
— Отстранен си, Тейлър.
Камиси не успя да овладее потреса си. Знаеше, че ако се беше случило на който и да било от другите надзиратели… от белите надзиратели… началникът щеше да е по-снизходителен, по-толерантен. Но не и към човек с черна кожа. Нямаше смисъл да спори, разбира се. Това само би влошило нещата.
— Смятай, че си в неплатен отпуск, Тейлър. Докато не завърши подробното разследване.
Подробно разследване. Камиси знаеше как ще свърши това.
— А полицейският началник каза да те информирам, че не трябва да напускаш района. Тепърва предстои да се изключи версията за престъпна небрежност.
Камиси затвори очи.
Слънцето изгряваше, но не носеше край на кошмара.
След десет минути Джералд Келог още седеше зад бюрото си, само че сега кабинетът му беше празен. Прокара потна длан по голото си теме, все едно лъскаше ябълка. Устата му сигурно завинаги щеше да си остане стисната на черта. Каква нощ… безкрайна сякаш, и толкова пожари за гасене. И още оставаха хиляди подробности, с които да се занимае — комюникето за медиите, разговорът със семейството на биоложката, включително и с партньорката на доктор Феърфилд.
При мисълта за последното поклати глава. Доктор Пола Кейн щеше да е най-големият трън в задника му. Наясно беше, че в отношенията на двете възрастни жени терминът „партньорство“ се бе простирал и извън научната им работа. Именно доктор Пола Кейн беше настояла за спасителния хеликоптер снощи след необичайното закъснение на доктор Феърфилд.
Самият Джералд, когато го събудиха посред нощ, беше предложил да не избързват. Учените често оставаха да бивакуват навън. Раздвижи се чак когато му казаха накъде е тръгнала доктор Феърфилд заедно с един от неговите надзиратели. Към северозападната граница на резервата. Недалеч от частното имение на Вааленберг.
Всяко претърсване в онзи район изискваше личната му намеса.
Нощта беше продължила на бързи обороти, с много тичане и координиране на действията, но вече всичко беше почти приключило и пословичният дух беше върнат в пословичната си бутилка.
С изключение на едно последно нещо.
Нямаше причина да го отлага повече.
Вдигна телефона и набра един номер. Зачака отсреща да вдигнат, като почукваше с писалката си по един тефтер.
— Докладвай — чу се отривист отговор, щом връзката се осъществи.
— Току-що разговарях с него.
— И?
— Не е видял нищо… нищо ясно.
— Какво означава това?
— Твърди, че бил зърнал нещо. Но не може да каже какво.
Проточи се дълго мълчание.
Джералд започна да се изнервя.
— Докладът му ще бъде редактиран. Лъвове. Това ще е заключението. Ще застреляме няколко за всеки случай и с това до няколко дни въпросът ще приключи. Междувременно служителят е отстранен от работа.
— Много добре. Знаеш какво трябва да направиш.
Келог възрази:
— Отстранен е. Няма да посмее да клати лодката. Добре го подплаших. Не мисля, че…
— Именно. Не мисли. Имаш заповеди. И да прилича на злополука.
Линията прекъсна.
Келог остави слушалката на вилката. Въпреки климатика и бавно въртящия се вентилатор в стаята беше задушно. Нищо не можеше да надвие нечовешката горещина, която покриваше саваната с напредването на деня.
Но не горещината беше причина за потта, избила по челото му.
„Имаш заповеди.“
И той щеше да се подчини.
Погледна отворения тефтер на бюрото си. Беше си драскал разсеяно, докато говореше по телефона — поредното доказателство колко неспокоен се чувстваше при всеки контакт, дори от разстояние, с човека в другия край на линията.
Задраска набързо неумелата рисунка, откъсна листа и го накъса на парчета. Никакви доказателства. Никога. Такова беше правилото. А той имаше заповед да изпълнява.
„И да прилича на злополука.“
— Кацаме след час — каза Монк. — Вземи да подремнеш малко.
Грей се протегна. Тихото жужене на реактивния „Чалънджър“ почти го беше приспало, но мозъкът му продължаваше да отмята събитията от предишния ден в опит да подреди мозайката. Библията на Дарвин лежеше отворена пред него.
— Как е Фиона? — попита той.