Но ако се вярваше на главния им шерп, това нямаше да се случи днес.
— Направо не е истина — заяви мениджърът на една бостънска компания за спортни стоки. Облечен в екип с пълнеж от гъши пух, последен писък на модата, той стоеше със скръстени ръце до натъпканата си раница. — Повече от шестстотин долара на ден, за да киснем тук. Пързалят ни и толкова. Няма и едно облаче в тъпото небе!
Говореше под нос, сякаш с намерение да подтикне останалите към бунт, без сам да застане начело.
Лиза познаваше и други хора като него. Темперамент тип Б — Б като Боклук. Май щеше да е по-добре да не беше спала с него. Направо изтръпна, като си спомни. Заварката беше станала още в Щатите, след организационна среща в Сиатъл и след твърде много уискита. Бостънския Боб просто се беше явил поредното пристанище в буря — нито първото, а навярно не и последното. Едно обаче беше сигурно — точно в това пристанище Лиза нямаше повече да хвърли котва.
Подозираше, че тъкмо това е основната причина за нестихващата му войнственост.
Обърна му гръб, с надеждата, че по-малкият й брат ще съумее да потуши напрежението. Джош беше планинар с десетгодишен опит и именно той беше уредил да я включат в едно от изкачванията на Еверест, които организираше. Водеше планинарски групи из целия свят поне два пъти годишно.
Джош Къмингс вдигна ръка. Рус и строен като нея, той носеше черни дънки, натъпкани в планинарските кубинки, и сива термориза.
Изкашля се.
— Таски се е качвал на Еверест дванайсет пъти. Познава планината и нейните настроения. Щом казва, че времето е твърде непредсказуемо, за да тръгнем, значи още един ден ще се аклиматизираме и ще се упражняваме. А ако има желаещи, мога да уредя двама водачи за еднодневен преход до рододендроновата гора в долната част на долината Кумбу.
Някой вдигна ръка.
— А защо не еднодневна екскурзия до хотел „Еверест Вю“? От шест дни сме в тези проклети палатки. Лично аз не бих имал нищо против една гореща вана.
Предложението беше посрещнато с одобрително мърморене.
— Не съм сигурен, че идеята е добра — предупреди ги Джош. — Хотелът е на цял ден път оттук, а въздухът в стаите се обогатява изкуствено с кислород срещу височинната болест. Само ще навреди на аклиматизацията ви и ще забави изкачването.
— Сякаш вече не се забавихме достатъчно! — възрази Бостънския Боб.
Джош не му обърна внимание. Лиза знаеше, че брат й никога не би поел толкова глупав риск — да започнат изкачването в неподходящо време. Небето беше синьо, но дори тя добре знаеше, че това може да се промени за минути. Беше расла край морето, близо до брега на Каталина. Джош също. Човек се научава да преценява времето и по други признаци освен липсата на облаци. Джош все още може и да нямаше тънкия усет на шерпите за местното време, но се беше научил да уважава мнението на онези, които го имаха.
Лиза погледна прозрачната пелена от сняг, понесена от вятър откъм върха. Тя беше един вид мерило за скоростта му, която горе често надхвърляше триста километра в час. Днес пелената се беше разтеглила надалеч. Макар бурята да беше утихнала, неравномерното атмосферно налягане все още вдигаше силни ветрове на височина над осем хиляди метра. Вятърът горе можеше всеки миг да им довее нова буря.
— Можем поне да тръгнем към лагер едно — настояваше на своето Бостънския Боб. — Да се настаним там и да видим какво ще е времето.
В гласа на мениджъра по спортните стоки се беше промъкнала дразнеща пискливост. Лицето му беше почервеняло от детински яд.
Лиза не можеше да се начуди какво изобщо е намерила в него.
Преди брат й да отговори, се чу шум. Приличаше на думкане на барабани. Всички погледнаха на изток. Откъм сиянието на изгряващото слънце се появи черен хеликоптер — В-2 „Скуиръл А-Стар Екюриел“. Приличаше по форма на стършел и беше конструиран специално да се издига до такива височини.
Групичката потъна в тишина. Преди седмица, точно преди да се развихри бурята, една експедиция беше поела нагоре откъм непалската страна. Според трафика по радиостанциите бяха стигнали до лагер две. На височина повече от седем хиляди метра.