— И няма никакъв шанс Марша да е жива? — попита Пола Кейн.
Камиси поклати глава. Нямаше смисъл да се самозалъгва и да дава фалшиви надежди другиму. Не за това беше дошъл тук, след като началникът му три сол на главата. Излязъл беше от кабинета му с единственото желание да се прибере в едностайното си жилище в края на резервата, където се намираха бунгалата на редовите надзиратели. Питаше се колко ли време ще го оставят в къщичката, ако временното му отстраняване се превърне в постоянно.
Само че така и не тръгна натам. Вместо това подкара джипа в противоположната посока към друга група жилища за временно настаняване — тук живееха учените, спечелили стипендии за работа в резервата.
В тази точно двуетажна къща в колониален стил, с огромни сенчести акации, малка градинка и още по-малко дворче с щъкащи пилета, беше идвал много пъти. Стипендиите за научна работа на двете й обитателки сякаш никога не свършваха. Даже последния път, когато им беше дошъл на гости, двете жени празнуваха десетата годишнина от престоя си в резервата. За местната научна общност те бяха фактор на постоянно присъствие в Хлухлуве-Умфолози точно толкова, колкото и петте вида големи трофейни животни.
Но сега беше останала само едната от тях.
Доктор Пола Кейн седеше на малкия диван зад ниската масичка, срещу Камиси. Очите й бяха пълни със сълзи, но страните й си оставаха сухи.
— Не ми обръщай внимание — каза тя. Погледът й се плъзна към окичената със снимки стена отсреща, панорама на един щастлив живот. Камиси знаеше, че двете жени са били неразделни още от колежа в Оксфорд преди сто години. — Всъщност не се и надявах, че може да е жива.
Беше дребна жена, крехка, с прошарена тъмна коса до раменете. Макар да наближаваше шестдесетте, изглеждаше с десет години по-млада. Притежаваше някаква корава хубост, излъчваше самоувереност, по-впечатляваща от всеки грим. Тази сутрин обаче изглеждаше избеляла, призрак на самата себе си, сякаш живецът й се беше стопил. Кафеникавите панталони и свободната бяла риза бяха измачкани, сякаш бе спала с тях.
Камиси не знаеше какво да й каже, за да намали болката. Освен съпричастност не можеше да предложи нищо.
— Съжалявам.
Пола го погледна отново.
— Знам, че си направил всичко възможно. Чух какво дрънкат. Бяла жена умира, но не и черният мъж с нея. Някои хора тук само това чакат.
Камиси знаеше, че има предвид главния надзирател Келог. Пола и Марша неведнъж бяха кръстосвали шпаги с него. Знаеха не по-зле от всички останали за връзките му с влиятелните бели родове. В градовете апартейдът може и да беше отхвърлен, но тук, в пущинака, митът за Големия бял ловец все още беше реалност.
— Не си виновен ти за смъртта й — каза Пола, прочела нещо по лицето му.
Камиси отклони поглед. Имаше нужда от разбирането й, но обвиненията на началника бяха подклали собственото му чувство за вина. С разума си разбираше, че е направил всичко възможно да защити доктор Феърфилд. Но той се беше върнал. А тя — не. Факт.
Камиси стана. Не искаше да се натрапва повече. Беше дошъл да изкаже съболезнованията си и лично да разкаже на доктор Кейн какво е станало. И вече го беше направил.
— По-добре да тръгвам — каза той.
Пола стана и го изпрати до вратата. Но явно имаше да му зададе още един въпрос, преди да си е тръгнал.
— Какво беше според теб? — попита тя.
Камиси се обърна към нея.
— Какво я уби? — попита Пола.
Камиси отклони поглед под дневната светлина, твърде ярка, за да търпи приказки за чудовища. А и изрично му бяха забранили да обсъжда темата. Работата му можеше да зависи от това.
Сведе поглед към Пола и й каза истината.
— Не беше лъв.
— Тогава какво?
— Точно това възнамерявам да разбера.
Бутна вратата и слезе по стълбите. Малкият му ръждясал джип вече бе напечен от слънцето. Камиси се качи в нажежената кабина и потегли към дома.
За стотен път тази сутрин пред очите му се извъртя ужасът от предния ден. Ловните крясъци на укуфа бяха толкова живи в спомените му, че почти заглушиха рева на двигателя. Не беше лъв. Никога нямаше да приеме, че е било лъв.
Стигна редицата бунгала, паянтови и без климатици. Наби спирачки сред облак червеникав прах пред портата към малкото дворче.
Първо щеше да си почине час-два.