— Добро утро, Александър — поздрави го тя високо и едва сдържа смеха си. — Добре дошъл у дома. Не си се променил ни най-малко.
Той спря и я зяпна недоумяващ. Очите му бяха силно зачервени и изведнъж така залитна, че тъмнокосият, як мъж зад него трябваше да го подкрепи.
Джесика отстъпи крачка назад, измери го с поглед от глава до пети, опря ръце в хълбоците и се разсмя. Секунда по-късно всички граждани се разсмяха подире й.
Не спряха и когато Мариана Монтгомъри дотича на кея. Щом зърна Алекс, тя сякаш се вцепени.
— Ало, Мери, миличка — поздрави я Алекс с крива усмивка и якият мъж с мръсна риза трябваше пак да го подкрепи.
Тълпата вече не се смееше, а Мариана гледаше брат си и не можеше да повярва на очите си.
Алекс продължаваше да се хили, а Мариана да го гледа зяпнала. После тя скри лице в престилката си и зарида. Така се затича надолу по кея, че петите й просветваха изпод полите на роклята, а вятърът понесе към тълпата високото й хълцане.
Гражданите стояха смутени. Хвърлиха към Алекс и ярката му дреха още няколко унищожителни погледа и се върнаха всеки към работата си. Чуха се само няколко измърморени забележки, пръснати от вятъра като ехо.
— Горкият Сойер! Пък братята му са толкова яки момчета!
След малко на кея бяха останали само четирима: Джесика, която се наслаждаваше на гледката, защото мнението й за Алекс се потвърди, Абигейл, застанала намръщена зад нея, смутеният Александър и набитият мъж с мръсната риза.
Джесика демонстрираше триумфираща усмивка, а погледът на Алекс постепенно се проясняваше.
— Вината е само твоя — прошепна той.
Джесика се усмихна още по-широко.
— О не, Александър, вината е единствено и само твоя, защото най-сетне блесна истинската ти същност. Години наред успяваше да мамиш всички, но не и мен. При случай трябва да ми кажеш при кой шивач си шиеш.
— Не би ли си пожелала бельо от такъв плат? — обърна се тя към сестра си.
Елеонор изгледа с присвити очи по-малката си сестра.
— Хайде, престани да дрънкаш, Джесика.
Джес й отвърна с невинен поглед на широко отворените си очи.
— Не разбирам защо се сърдиш. Само се възхитих от дрехите му и от перуката. В Уорбрук отдавна никой не носи перука. — После се обърна със сладка усмивка към Александър: — Май те задържам с брътвежа си, а ти сигурно вече умираш от глад. — Тя хвърли многозначителен поглед към огромния му търбух. — Това нещо сигурно иска грижи, нали?
На Александър му идеше да я стисне с две ръце за гърлото, но Ник го възпря.
— Ще ми платиш, Джесика Тагърт — изсъска Александър.
— С какво? Да ти опека ли тортички с крем?
Елеонор застана между двамата, преди Алекс да успее да отговори.
— Не й се връзвай, Алекс, ами хайде да си вървим у дома. — А ти — посочи тя Николай — да му вземеш багажа и да го донесеш. Вкъщи ще можеш да се погрижиш пак за господаря си.
— Трябва да приготвим нещо за обяд — обърна се тя към Джесика, — това е твое задължение.
— Добре, госпожо — отговори й Джес. — Радвам се, че не съм на работа у семейство Монтгомъри. Мога да храня дузина деца, но това тук… — и тя впери отново поглед в корема на Александър.
— Хайде, върви — заповяда Елеонор и Джесика си тръгна с подсвиркване, предоволна, от кея, измърморвайки от време на време нещо за спечелен бас. Елеонор хвана Александър под ръка и не пророни дума за това, че е очевидно толкова пиян, та не може да върви без чужда помощ. Мъжът, когото бе взела за слуга на Александър, не помръдваше от мястото си.
— Как се казва това момче? — попита Елеонор Александър.
— Николай — процеди Александър през зъби, а лицето му стана кръв червено.
Елеонор спря и както продължаваше да подкрепя Александър, каза рязко:
— Николай, не чу ли какво ти заповядах? Вземи багажа на господаря си и ни последвай. Веднага.
Ник все още не помръдваше и гледаше нахално Елеонор. После присви устни и се наведе да вдигне малката чанта с дрехи, които взе за Алекс от племенника си.
— Да, госпожо — каза тихо, вече понесъл чантата и ги последва, загледан в задника на Елеонор, който се движеше примамливо под полите й.
— Двеста и петдесет фунта, но може да са и с няколко грама повече — засмя се Джесика. Седеше в единия край на масата в дома на Тагъртови, Елеонор в другия й край, а между тях седем повече или по-малко мърляви деца на различна възраст, наредени като аптекарски шишета. Пред всяко имаше дървена паница с рибена яхния, която малчуганите сърбаха с дървени лъжици. Приборите за хранене са скъпи и ги пазеха грижливо, като да бяха от чисто сребро. Рибената яхния беше най-обикновена, без подправки, просто риба, лежала дълго време във вряла вода. Малкото зеленчуци, които събраха предишната година в градината, отдавна бяха изядени, а тазгодишните още не бяха станали.