— Сойер какво каза? — попита Джесика и продължи да се смее в престилката.
Елеонор изгледа гневно сестра си. Работеше от четири години при семейство Монтгомъри, а когато преди две години почина майката на Алекс, стана икономка. Мариана, първородната дъщеря на Монтгомърови, тогава беше още мома. Дали заради властния си характер, или защото беше много едра, още не си беше намерила мъж. Тя пое грижите за сакатия си баща, а трябваше да надзирава и многото имоти. Но когато Джон Питмън, новият бирник, се появи в града и почна да ухажва Мариана, тя забрави всичко останало. Целият град се опита, разбира се, да й обясни, че англичанинът се интересува единствено от парите на баща й, но самонадеяната Мариана не пожела да се вслуша в съветите на хората. За съжаление само две седмици след сватбата трябваше да се съгласи, че са били прави, а сега носеше товара и на съзнанието, че много от проблемите в Уорбрук възникнаха по нейна вина. Мариана повери домакинството на Елеонор и прекарваше повечето време в стаята си, а там бродираше ли, бродираше. Щом не можеше да поправи злото, което причини, искаше поне да не участва в него.
— Мисля, че не му е времето да изясняваме това сега — каза Елеонор и хвърли многозначителен поглед към децата. Те бяха втренчили погледи в паниците, но така бяха наострили уши, че връхчетата им видимо потреперваха.
— Господин Монтгомъри рече, че госпожа Монтгомъри ужасно разглезила изтърсака си от самото му раждане, той я предупреждавал, че някой ден все нещо подобно ще се случи — обясни Натаниел. — Изглежда, имаше предвид облеклото на господин Александър и дебелия му тумбак. — Госпожа Мариана ужасно плака. Ами кой е тоз Николай, а, Елеонор?
Елеонор изгледа ядосано младия Тагърт.
— Натаниел, колко пъти да ти повтарям, че не бива да подслушваш зад вратите? Нали ти заръчах да наглеждаш Сали?
— Ама и аз бях с него — обади се Сали. — Ние се шмугнахме в храстите…
Натаниел затвори с ръка устата на сестричката си.
— Наглеждах я, ама исках и да разбера. Та кой е този Николай?
— Слугата на Александър, предполагам — отговори Елеонор. — И не се опитвай да се измъкнеш. Сто пъти съм ти казвала…
— Не трябваше ли днес, освен рибата да има и ябълков пай? — прекъсна я Джесика. — Не желая да чувам повече името на Александър. Той е само един доплувал тлъст кит, решил да си прояви характера. Нат, искам утре да идеш с коша в пещерата и да наловиш омари.
— О, пак ли? — изпъшка той.
— А ти, Хенри — обърна се тя към дванайсетгодишното си братче, — ще идеш да видиш дали боровинките са вече узрели, ще заведеш в гората и Сам, а Филип и Израел ще дойдат утре с мен да товарим дърва.
— Дърва ли? — намеси се Елеонор. — Мислиш, че можеш да докараш дърва? „Мери Катрин“ няма да издържи толкова тежък товар.
Джесика вирна гордо глава, както правеше всеки път, когато някой отправяше критична забележка към кораба й. Думата кораб беше твърде пресилена и Ялил Симпсън навярно беше прав, казвайки, че „Мери Катрин“ може наистина да плува, но не го върши с удоволствие. И все пак беше нейният кораб, единственото, което наследи от баща си, и с него трябваше да изхранва многобройните си братя и сестри. Тя се гордееше с „Мери Катрин“.
— Корабът ми ще се справи, пък и парите ни трябват. Все някой трябва да плати ябълките, нали?
Елеонор погледна в паницата си, в която сега имаше парче ябълков пай. Тя вземаше от време на време по нещо „на заем“ от кухнята на Монтгомърови. Рядко и никога по много, но въпреки че редовно връщаше всичко, всеки път изпитваше отвратително чувство. Ако Сойер и Мариана не бяха с мислите си другаде, и двамата сигурно щяха да й кажат, че може да отнася вкъщи храната, която остава. Но Сойер беше прекалено зает да се самосъжалява, а Мариана хълцаше и се тръшкаше, че е докарала на града всички възможни напасти, като се е омъжила за бирника. Не можеше да мисли за друго.
Дванайсетгодишният Самуел реши да увие лепкавата си лъжица в косата на сестра си Моли, а после яко да я дръпне, и с това сложи край на разговора на възрастните.
На другата заран Александър се събуди с болки в челюстта, защото цялата нощ скърца със зъби. Дори на сън беше изпитвал гняв. Вчера, на кея, се боеше, че раната на рамото може всеки миг да се отвори, наблюдаваше през раменете на хората английските войници, спрели върху запенените си коне в края на тълпата — те явно търсеха някого — и в същото време трябваше да понася как тая мърла Джесика Тагърт го осмива пред всичко живо. Не, това наистина беше прекалено. А колко лековерно й повярваха съгражданите му, когато тя го обяви за страхливец. Колко бързо, оказа се, са забравили какъв е бил преди.