Выбрать главу

3

Обличането отне на Александър много време. След като Ник превърза раната на рамото му, двамата се заловиха старателно да му бинтоват краката, така че да изпълнят копринения панталон, после увиха по същия начин и кръста, та коремът му щръкна с цял лакът, коронясаха творбата с прясно напудрена перука. Когато свършиха, Александър беше така яко опакован, че по челото му избиха капки пот.

— Не съм сигурен, че те наистина го заслужават — изрече обидено Алекс.

— Те са твои съграждани — сви рамене Николай.

— Но се обърнаха срещу мен. — Алекс си спомни живо подигравателния смях, с който го посрещна Джесика Тагърт. Кой знае дали съгражданите му щяха да се оставят толкова лесно да бъдат измамени от дрехите, ако тя не беше цъфнала на кея — помисли си той.

Беше вече единайсет преди обед, когато той се доклати най-сетне до приемната в дома на семейство Монтгомъри, където вече го очакваха многобройни посетители, дошли уж да обсъдят делови въпроси. На Алекс веднага му стана ясно, че са тук само заради него. За миг си пое дъх, убеден, че някой високо ще се изсмее и ще му заяви, че вече може да хвърли тези дрехи, понеже си е у дома и сред приятели.

Но хората му хвърлиха само бърз поглед и се втренчиха отново в чашките си.

Алекс погледна към Елеонор, която даваше нареждания на двете готвачки край печката. Тъй наречената приемна беше едновременно кухня, салон и просторно помещение за събирания. Семейство Монтгомъри, на което принадлежеше почти целият град, наистина имаше куп въпроси за решаване. В течение на деня почти цял Уорбрук мина, по един или друг повод, през тази врата, а Сойер Монтгомъри винаги се грижеше гостите му да получат и нещо за хапване и пийване.

Двамата мъже, седнали в ъгъла до една от двете маси, подхванаха разговор на висок глас.

— Зет ми с ръцете си пося и ожъна това жито, но преди да го откарам за Испания, трябваше да спра в английско пристанище и да го разтоваря, за да го прегледат.

— На мен пък ми наредиха да откарам какаото от Бразилия чак в Англия, та там да ми позволят да продължа за Бостън, откъдето беше поръчано.

Мъжете поглеждаха над чашите към Александър, но той се преструваше, че не ги е чул. Мъжете не си направиха труда да го заговорят направо и той не видя причина да възнагради неуважението им с проява на съчувствие. Дали наистина вярват, че той има власт да промени английските закони? Държаха се така, сякаш още беше в сила средновековният феодален ред, според който той, като техен господар, можеше да отиде лично при краля и да му се оплаче.

— Изгубих си кораба заради проклетите шейсет фунта — оплака се Джошуа Грийн.

Александър се втренчи в голямата, препълнена чиния, която Елеонор сложи пред него. Усети се като зрител в театър, който се е озовал на вече гледано представление. Докато ядеше, изслуша историята на Джошуа. Той я беше разказвал поне сто пъти, но сега я предъвкваше заради Александър за сто и първи.

Всички присъстващи хвалеха хубостта на кораба на Джошуа, с който той толкова се гордееше. Да, ама Джон Питмън го намразил. Спречкали се за парче земя, собственост на Джошуа, което той отказал да продаде. Питмън твърдял, че Джошуа е натъпкал кораба си със зелена боя, тоест с контрабанда. На това основание конфискувал кораба на Джошуа, но не намерили никаква боя, въпреки това събрал дузина войници и им заповядал да претърсят посред нощ къщата на Джошуа. При това „претърсване“ войниците опустошили хранителните припаси в зимника, разкъсали платнените подвързии на куп книги, изпотрошили мебелите, изплашили дъщерите му. Джошуа се опитал да си върне кораба, но му заявили, че трябва да плати гаранция от шейсет фунта. Но той дал вече всичките си пари за застраховката, която трябвало да внесе при Питмън, преди корабът му да отплува. Откъде да вземе парите? Приятелите му събрали сумата, но доказателствата за невинност трябвало да даде Джошуа. Питмън твърдял, че на борда на кораба на американеца имало зелена боя, а Джошуа, че никога не е карал зелена боя. Случаят стигнал до колониалния морски съд, който е от един-единствен съдия и не включва съдебни заседатели. Съдията предал кораба на Питмън и помощниците му в митницата, понеже Джошуа уж не могъл да докаже, че никога не е товарил зелена боя.

Докато гледаше съгражданина си, Александър забрави собствените си неволи. Виждаше един сломен човек, погубен най-легално заради лакомията на англичанина. Питмън беше хвърлил око на къс земя, собственост на Джошуа, и беше успял да присвои не само земята, но и всичко останало, което семейство Грийн бе наричало досега своя собственост.