Александър наведе глава над чинията, за да не видят хората гнева, припламнал в очите му. Ако иска да продължи да играе ролята на глезен лакомник, хората не бива да разберат колко го наскърбяват такива разкази. Усещаше върху себе си погледите на мъжете, които го наблюдаваха и продължаваха да се надяват, че той е човекът, на когото могат да се опрат. Бяха като деца, вярващи, че мъж, който носи името Монтгомъри, може да реши всичките им проблеми и да превърне несправедливостта в справедливост.
Преди гневът му да надделее и да издаде истинските му чувства, вратата се отвори и Джесика Тагърт влезе с две пълни кошници стриди.
Джесика погледна хората, които седяха, тихи и безмълвни, и гледаха Алекс така, сякаш очакваха всеки миг да се развилнее буря, и веднага разбра какво става.
— Значи не сте изгубили надежда? — разсмя се тя високо, като местеше поглед от човек на човек. — Още вярвате, че ей този Монтгомъри ще ви се притече на помощ? Да, ама господ бог е създал само трима Монтгомърови: Сойер, Адам и Кит. Този тук не заслужава името си. Вземи, Елеонор — продължи тя, подавайки кошниците на сестра си. — Сигурно ще ти потрябват, ако върволицата продължи да се точи цял ден. — Тя изгледа подигравателно Алекс, който така и не вдигаше глава. — Което си е право, докато си е вкъщи, и този ще има на какво да се нагледа тук.
Александър вдигна много бавно глава и я погледна. Мъчеше се да не издаде гнева си, но успя само наполовина.
— Добро утро, госпожице Джесика — каза той тихо. — Миди и стриди ли продаваш? Нямаш ли си съпруг да те храни?
Мъжете в другия край на масата се изкикотиха. Джесика беше хубавица и в града нямаше мъж, който да не се е опитал, по един или друг начин, да се приближи към нея. Някои, вече изтощили съпругите си с непрекъснати бременности, й предлагаха женитба; синове и племенници от други семейства я заговаряха със същото намерение. Накъсо казано, нямаше мъж, който поне да не е мечтал да я направи своя. А сега този човек тук намекваше с въпроса си, че никой не я е поискал.
— Мога да се грижа за себе си и сама — отговори Джесика и застана пред него. — Не ми е дотрябвал нито съпруг, който да ми ближе краката, нито такъв, който да ми нарежда какво да правя и какво не.
Александър й се усмихна.
— Ясно — каза той и я измери от глава до пети. Джес разбра още преди години, че не може да управлява корабчето с дълга пола и си прекрои моряшка дреха. Носеше високи ботуши, над които се спускаше широк панталон, над него удобна блуза и отворена жилетка. С изключение на колана, който пристягаше силно на тънкия си кръст, за да не й се смъкне панталонът, в това облекло тя почти не се отличаваше от повечето мъже в Уорбрук. — Я ми кажи — продължи преспокойно Алекс, — още ли настояваш да ти дам адреса на моя шивач?
Избухналият смях беше по-силен, отколкото шегата всъщност си заслужаваше. Мнозина бяха виждали Джесика да върви по кея с олюляващи се бедра, които караха кръвта им да кипне. Даже в мъжки дрехи беше толкова привлекателна, колкото една жена може да си пожелае.
Елеонор се намеси, за да поукроти присмеха на мъжете:
— Благодаря ти за стридите. Ще можеш ли да донесеш следобед и няколко миди?
Джесика кимна мълчаливо, още ядосана от начина, по който Александър накара хората да се разсмеят. Тя го стрелна за миг ядосано, без да обръща внимание на останалите мъже, които продължаваха да се хилят и да се наслаждават на подигравките, които й се наложи да чуе. Тя се обърна рязко и излезе от къщата.
Елеонор вдигна чинията на Александър, изпразнена едва наполовина — невъзможно му беше да изяде огромното количество храна, което му сипа. Тя го изгледа строго, но нищо не каза. Беше син на нейния работодател, нямаше как. Затова пък се обърна към Николай, който се мотаеше до вратата:
— Изсипи това на прасетата! И я се поразмърдай!
Ник отвори уста, но пак я затвори и само каза с блеснали очи:
— Да, госпожо, избягвам да противореча на жени.
Това предизвика нов смях сред присъстващите и Алекс се усети за миг отново приет от хората в този град.
Но когато се надигна, или по-скоро се опита да стане, смехът веднага секна. Не беше свикнал да усеща тялото си по този начин, с многото възглавници, струпани да изобразят дебел тумбак, затова продължи да седи, впил ръце в ръба на масата. Платът на ръката и рамото се изпъна и задърпа полузарасналата рана. Зашеметен от силната болка и ужасното шкембе, което му пречеше да стане, изчака няколко секунди, преди да се оправи и да успее да се надигне.
Според него това беше по-скоро повод за смях, но хората наоколо бяха потресени.