Алекс вдигна очи и съзря в погледите им съчувствие. Извърна се, за да не забележат гнева му, и излезе от стаята. Пък и време беше да се запознае с въпросния Джон Питмън.
Намери го, както и предполагаше, в кантората, служила на семейство Монтгомъри от три генерации насам за уреждане на сделките. Питмън беше набит, як и плешив. Алекс не можеше да види лицето му, ниско приведено над счетоводните книги, разтворени на бюрото. Преди Питмън да успее да вдигне глава, Алекс обгърна с бърз поглед стаята и забеляза, че два от портретите на предците му са свалени от стените, а на един от шкафовете, принадлежали на майка му, беше окачен тежък катинар. Този мъж явно се канеше да се залости тук завинаги.
— Кхъм — покашля се Алекс.
Питмън вдигна очи към него.
Първото у този човек, което направи впечатление на Алекс, беше пронизващият поглед на големи, втренчени очи, проблясващи като черни диаманти. Този мъж е способен на всичко, помисли си Алекс. На зло, но, може би, и на добро.
Джон Питмън го измери от глава до пети и го прецени със студените си очи, в този миг сякаш си припомняше всичко, което е чул за Александър Монтгомъри и го сравняваше със самия него.
Алекс беше решил, че ако иска да надхитри този човек, вече е време да свърши и нещо друго, освен да се дегизира с възглавници. Той извади от джоба си копринена кърпа.
— Горещичко е днеска, нали? Аз не бих могъл да работя в такава жега. — Като местеше дебели хълбоци, той отиде до прозореца, облегна се задъхан на перваза и забърса с кърпата потта от врата си.
Питмън се облегна на стола и продължи да наблюдава Александър, без да проронва ни дума.
Алекс зяпаше през прозореца и отпуснал лениво клепачи, наблюдаваше Николай, който хранеше на двора кокошките, пръскаше им по ливадата просо, от което вятърът отвяваше половината. Елеонор дотича с развети краища на престилката, две от малките Тагъртчета я следваха по петите.
— Както разбрах, вие сте новият ми зет — обърна се Алекс към Питмън.
— Да, аз съм — дойде след известно време отговорът.
Алекс се дръпна от прозореца и се настани ни един стол, кръстосвайки внимателно крака, доколкото му позволяваха шкембето и възглавниците по бедрата.
— А какво вярно има в слуха, че крадете гражданите на Уорбрук? — Той поизчака, преди да вдигне очи, и видя как душата на Питмън се изписва на лицето му. В главата на този човек мислите явно се движеха насам-натам като топчетата на сметало.
— Не върша нищо незаконно — каза Питмън с леко дрезгав глас.
Алекс махна въображаема прашинка от дантелената си маншета, после вдигна ръка срещу светлината.
— Обичам скъпи дантели — изрече замислено, после погледна пак Питмън. — Предполагам, че сте се оженил за девствената ми сестра Мариана, за да се доберете до пристанищните съоръжения на семейство Монтгомъри, нали така?
Питмън не каза нищо, но очите му светнаха, а ръката посегна към чекмеджето на бюрото. Пистолет? — попита се мислено Алекс.
Със смъртно уморен глас продължи:
— Дали да не се опитаме да се разберем? Аз никога не съм бил истински Монтгомъри — те са толкова кресливо, самонадеяно и недодялано племе. Мен ме влекат музиката, културата и кулинарното изкуство. Да стоя на олюляваща се палуба и да командаря тълпа потни моряци — той се олюля леко, — това всъщност никога не ми е допадало, но баща ми реши, ако позволите да го цитирам, „да направи от мен истински мъж“ и ме прати в морето. Парите, които ми даде, свършиха бързо и бях принуден да се прибера.
Алекс погледна засмян Питмън, но той продължаваше да мълчи.
— Ако на мое място беше някой от братята ми, той би имал несъмненото право да ви изхвърли от кантората. — Алекс посочи с глава шкафа с катинара. — Предполагам, че е претъпкан с документи, може би дори с куп нотариални актове. Бих казал, че сте използвал парите на семейство Монтгомъри, за да накупите онова, с което разполагате днес, а също и за да узаконите придобитото с документи, удостоверяващи, че то е собственост на Монтгомърови.
Очите на Питмън бяха като два светещи въглена, а той сякаш всеки миг щеше да награби Алекс за врата.
— Да сключим сделка. Нямам никакво желание да прекарам живота си в тази кантора и да жонглирам с числа, нито да се намеря затворен на някой кораб, където от мен се очакват героични постъпки, каквито високоуважаваните ми братя извършват едва ли не ежечасно. На свой ред вие няма да посягате на земите на семейство Монтгомъри, защото то никога не продава земя, освен това ще ми давате, ами, да речем двайсет и пет на сто от печалбите, срещу обещанието, че няма да ви създавам никакви затруднения.