Питмън го изгледа само за секунда зяпнал, но погледът му изгуби опасния си блясък и остана само предпазлив.
— Но защо? — беше всичко, което можа да изрече.
— А защо не? Длъжен ли съм да се трепя за когото и да било в този град? Собствената ми сестра не пожела да ме поздрави с добре дошъл само защото не отговарям на идеалната й представа за един Монтгомъри. Освен това за мен е по-удобно да оставя работата на вас, а единственото ми задължение да е да прибирам част от приходите.
Питмън взе да се поотпуска. Ръката му се дръпна от чекмеджето, но очите продължаваха да са внимателно вперени в Александър.
— Защо се върнахте?
— Защото от мен се очакваше да предприема нещо против вас, добри ми приятелю — разсмя се Алекс.
Този път Питмън за малко не се засмя и той. Беше се отпуснал още повече.
— Може пък наистина да се сработим.
— Уверен съм, че ще можем. — Алекс подхвана с отегчен тон разговора с Питмън, дано му внуши, че далаверите на зет му наистина не го интересуват. Всъщност целта му беше да разбере каква част от земите на семейство Монтгомъри е успял да даде под аренда и какви планове реализира. Постът на главен митничар в този град му даваше голяма власт. Само от характера му зависеше дали ще злоупотреби с нея.
Докато се опитваше да преслуша Питмън, Алекс зърна изведнъж нечия глава да наднича от перваза на прозореца. Увисналото надолу лице беше на едно от децата на Тагъртови. Щом Алекс погледна към него, то тутакси изчезна, но беше повече от ясно, че момчето е чуло разговора от самото начало.
Алекс помаха с ръка на Питмън.
— Уморен съм. По-късно ще ми разкажете всичко по-подробно. Сега ще се поразходя и ще полегна преди вечеря. — Той изпъшка зад носната кърпа, стана и излезе от кантората, без да се сбогува нито с дума с Питмън.
— Ако спипам това хлапе, ще му издърпам ушите — измърмори Алекс. Не биваше да тича по коридорите, защото, ако някой го зърнеше, целият маскарад отиваше на вятъра. Не му беше лесно хем да се прави на отпуснат, изнежен лакомник, хем да припка, но трябваше да хване детето и да разбере какво е чуло.
Щом излезе навън, спря и се помъчи да съобрази къде би се скрило дете, заловено да върши нещо забранено. Алекс си спомни колко често се е крил като момче в гората.
Пое по стара индианска пътека и потъна в сенчестия сумрак на гората, която почваше зад нивите на Монтгомърови. След около половин миля стигна до малка падина и стръмната пътечка към каменистия малък плаж, наречен Ковашкото заливче. Алекс пое натам.
Слезе пъргаво по пътечката на плажа и се озова срещу Джесика и момчето, което беше подслушвало.
— Можеш да си вървиш, Натаниел — изрече високомерно Джесика, обърнала към Александър изпълнен с омраза поглед.
— Ама, Джес, още не съм ти разказал какво…
— Натаниел! — сопна му се тя строго и момчето побърза да се изкатери обратно по пътечката. Двамата чуха как стъпките му заглъхнаха там.
Алекс не каза нищо. Искаше да разбере какво е научила тя от детето.
— Е, вече знаем защо си се завърнал в Уорбрук. Онези наивни глупаци си въобразиха, че ще им помогнеш. Но двайсет и пет на сто от печалбата сигурно стигат, за да не ти свършат копринените ризи.
Алекс се опита да не издава колко са го ядосали думите й. Онова хлапе явно й е разказало всичко. С учудваща памет за толкова малко дете, още повече, че през цялото време е висяло над прозореца с главата надолу. Той й обърна гръб, за да не вижда лицето му. Трябва да намери начин чутото да не стигне до гражданите на Уорбрук. Помисли и за баща си: той е инвалид, а стигне ли до него, това ще го убие.
Обърна се засмян към нея.
— А на теб колко трябва да платя, за да си държиш езика зад зъбите?
— Не се продавам за пари.
Той я изгледа подигравателно от глава до пети, после си запуши с кърпата носа, уж че не може повече да понася миризмата на риба, просмукала дрехите й.
— Ами да, виждам.
Тя се нахвърли върху него. Беше по-висок от нея, но бинтовете и възглавниците, от които вървеше леко приведен, премахваха разликата.
— Няма достатъчно обидни думи, за да се опише поведението ти. Позволяваш на човек, който разорява хората ни, да те подкупи, за да можеш да си позволиш копринени костюми.
Когато тя се приближи плътно към него, Алекс забрави и какво е чула, и намерението си да й попречи да разкаже чутото. Виждаше само очите й, блеснали от гняв, и гърдите й, които се вдигаха и спускаха само на няколко сантиметра от него. Тя продължи да го навиква, да го нарича с думи, които никоя дама никога не му бе отправяла, но той просто не ги чуваше. Когато устните й се приближиха плътно към неговите, тя изведнъж млъкна и отстъпи назад. Алекс си пое дълбоко и шумно дъх, а Джесика го погледна объркана и клепачите й бързо запримигаха.