— Госпожице Джесика — каза с пиянски глас, — вие сте единствената жена, която го е отблъснала.
Джесика не беше виждала митничаря отблизо, не желаеше това да се променя и сега. Усмихна се плахо и се опита да се размине с него. Последното, което би си пожелала, беше среща без свидетели с този мъж, свикнал да налага волята си.
— О, госпожице Джесика — каза тихо Питмън и й препречи пътя, втренчил поглед във връзките на блузата й. — Дрехите ви изсъхнаха ли? Успяхте ли да позабравите онзи нагъл негодник?
Тя отстъпи крачка назад.
— Отишъл сте в гората и сте се напил само защото онзи славолюбив тип, онзи Черен отмъстител ви е ядосал? — попита недоверчиво.
Той се приближи още повече към нея.
— Да знаете колко е късно вече? Мислите ли, че мъж, когото вкъщи очаква страстна и хубава жена, ще се мотае по никое време с бутилка из гората? Идвам тук всяка нощ. — Беше толкова близо, че почти я докосваше и вече беше хванал крайчеца на шнура, пристягащ блузата й. — Идвам тук и мечтая за вас, госпожице Джесика — за Джесика с възбуждащите бедра. За Джесика…
Джесика го отблъсна, отворила широко очи, и хукна да бяга. Беше толкова пиян, че му трябваше време, за да си върне равновесието, достатъчно да успее тя да изчезне сред дърветата. Тичаше напряко през гората, избягвайки пътеките, стигна най-сетне до дома си и тръшна вратата след себе си. Залости я бързо с дебелата дъбова греда, която им служеше за резе.
Елеонор слезе в кухнята по нощница и боне.
— Къде се забави толкова? — попита. — Тревожехме се за теб.
Джесика не отговори и Елеонор прегърна сестра си.
— Имаше тежък ден, нали? Чух какво е станало тази вечер.
Джес не искаше да й напомнят за Черния отмъстител, нито за качето с вода, нито за пияния Джон Питмън, който успя да опипа блузата й.
— Върни се в леглото — каза тя на Елеонор. — Като сваля тая мръсотия от тялото си, ще дойда.
Елеонор кимна сънено и се замъкна обратно в леглото. Джесика изми с гъба цялото си тяло, проклинайки всички мъже на този свят, после се качи по стълбата на таванчето, където спяха. За цялото семейство имаха само едно легло, по-големите деца лежаха с глави на север, по-малките с главичките на юг. Джес подгъна юргана откъм единия край и целуна косичките, които можеше да стигне.
Натаниел се надигна на лакът.
— Защо си тичала?
На това дете не му убягваше нищо.
— Ще ти отговоря, може би, утре. Сега спи.
Нат си легна пак между две братчета на възглавницата.
— Ще го открия заради теб, Джес. Ще намеря Черния отмъстител и ти ще можеш да го обесиш.
Джес се усмихна при тази мисъл.
— Хубаво, и ще използвам за целта качето на госпожа Кофин. А сега заспивай. — Докато си лягаше между Елеонор и бебето Самуел, тя още се усмихваше.
Джесика забиваше острата лопатка в каменистата почва, набождаше мидата и я хвърляше в посоката, където беше оставила кошницата.
— Те да не са ти врагове?
Вдигна очи и видя Александър Монтгомъри. Слънцето се отразяваше в жълтата коприна на дрехата му.
— Дошъл си да ми се подиграваш, така ли? — изгледа го тя сърдито. — Тази заран не ти ли беше достатъчно? Скимнало ти е да се промъкнеш подире ми и лично да ми се подиграеш, а? — Тя измъкна още една мида от скривалището й в пясъка. Беше положила всички усилия да преживее някак тази сутрин, но съвсем не й беше лесно. Щом влезе в гостната на семейство Монтгомъри, всички присъстващи се запревиваха от смях. Мъжете разполагаха, изглежда, с неизчерпаем запас от вицове за качета с вода за пране, а господин Кофин се смя най-гръмогласно.
После в стаята влезе още сънен и Александър, и всички се занадпреварваха да му разказват за чудесните подвизи на великолепния Черен отмъстител. Ако трябваше да се вярва на хората, Черния отмъстител бил много висок (над метър и осемдесет), пък и хубавец („малката Абигейл Уентуърт направо припадна само като го зърна“), бил, освен това и майстор на кинжала. Джес не устоя все пак на изкушението да им обърне внимание на факта, че Черния отмъстител изобщо не извади кинжал, нито прояви изкуството си във владеенето на това оръжие. Това привлече отново към нея всеобщото внимание. Възразиха й, че явно не оценява факта, че мъжът е рискувал живота си, за да помогне на друг.
Джесика взе кошницата и лопатката, с която копаеше миди, и изтича с тях към своя бряг. Оказа се, значи, че Александър я е проследил, за да й отнеме и това убежище.
— Ако си дошъл да ми се присмиваш, мога да се лиша от присъствието ти — каза тя и опря ръце в хълбоците.
Алекс седна на едно повалено дърво.