— Не съм дошъл да ти се присмивам. Исках само да ти кажа, че не заслужаваше онова, което Черния отмъстител ти стори снощи. Според мен той постъпи зле с теб.
Джесика го гледа известно време недоверчиво с блеснали очи, но премълча и атакува поредното мидено скривалище.
— Рискувал си да си изцапаш хубавите дрехи, за да ми го заявиш? Защо? Какво искаш от мен? Двайсет и пет на сто от печалбата ми?
Гласът на Александър беше много спокоен, когато й отговори:
— Зная какво е целият град да ти се присмива за нещо, за което нямаш вина.
Джесика го погледна и си спомни много добре как го направи за смях на целия град при завръщането му в Уорбрук. Бузите й пламнаха и тя изрови още една мида.
— Съжалявам. Може и да прибързах тогава. Но някой каза, че едно от момчетата на семейство Монтгомъри щяло да се прибере и всичко да оправи. Реших, че е детска измислица, но като те видях… — Тя млъкна и го погледна в лицето. — Прощавай, че ти се подиграх.
Тя продължи да изравя миди, но вече с по-малко хъс.
— Не намираш ли, че шивачът ми е добър? — попита Алекс. — Мога да му заръчам да ушие нещо и на теб. Може би нещо синьо, за да ти отива на косата?
Джес понечи да му отвърне хапливо, но като видя засмяното му лице, зарази се от усмивката му.
— Колко ли миди трябва да изровя, за да си платя синя копринена рокля?
— С миди не можеш да я платиш. Но с цената на едно приятелство — да. Достатъчно е да престанеш да насърчаваш уорбрукчани да ме взимат на присмех, пък аз ще ти купя роклята.
— Ох! — Чувство за вина заля Джесика. Не беше се замисляла какво му е на Александър, откакто е изложен на присмеха на целия град. Вече познаваше твърде добре това чувство. — Моля те, купи ми роклята — каза тя, загледана в лопатата.
— Значи можем да станем приятели?
— Мисля… мисля, че да.
Последва продължително мълчание. Тя хвърли кос поглед към Александър и забеляза, че той се усмихва. Не изглеждаше всъщност чак толкова зле, въпреки че по-голямата част от лицето му беше скрито под огромната перука. Онзи досаден слуга сигурно му бръсне всяка заран главата. Ех, дрехите, които носи, шкембето, което се поклаща пред него, наистина са ужасно смешни. Дори Абигейл, която харесваше кажи-речи всеки мъж, а най-вече богатите, се отнася пренебрежително към Александър.
Александър свали усмихнат коприненото сако, изтегна се върху дървото и тумбакът му заприлича на парче китова мас, понесена от вълните.
— Я ми кажи сега какво мислиш за Черния отмъстител.
Джесика се загледа за миг замислено пред себе си.
— Той обича славата. Иначе защо ще препуска през града, та всеки да го види?
— Може да го е направил, за да привлече всеобщото внимание, та Бен да успее в това време да скрие на сигурно място чая си. Навярно си чула вече, че Бен, жена му и четирите му деца са напуснали посред нощ града? Не мислиш ли, че Черния отмъстител е искал да им даде възможност да се изплъзнат от ноктите на Питмън?
— Да не си произнесъл още веднъж в мое присъствие името на този човек! Нали вземаш от него пари?
Тя се опита да мине покрай Алекс, но той я хвана за ръката, обгърна я с пръсти, но без да я стиска силно.
— Да ти е минало през ума, че като му вземам двайсет и пет на сто, получавам възможност да контролирам печалбите на скъпоценния си зет? Така ставам донякъде и негов съдружник, имам право да надничам в счетоводните книги. Ако спечеля неговото доверие, ще зная и кой е поредният кораб, който се кани да конфискува. — Алекс пусна ръката й.
— Не, за подобно нещо не помислих.
Алекс скръсти ръце на тила.
— Ами тогава помисли малко.
Джес изсипа мидите в кошницата и го изгледа изкосо. Дебелите му бедра изпъваха докрай плата на жълтия панталон, а коремът заплашваше да откъсне две копчета от жилетката.
— Излишно е да продължаваме разсъжденията си за Черния отмъстител. Той няма да събере кураж да се появи отново, защото Питмън му е вече по петите.
— Убедена си очевидно, че Питмън е по-хитър от Черния отмъстител?
Беше й трудно да мисли без злоба за Черния отмъстител, който така дълбоко я унизи.
— Ами той е фукльо. Надявам се никога да не го видя.
— Значи представа нямаш кой е? Но нали можа да го видиш съвсем отблизо?
— Представа нямам кой е, но съм сигурна, че, срещна ли го още веднъж, ще го позная. Има зловещи устни. О, не! — изпъшка тя изведнъж, хвърлила поглед към морето. Беше проснала една от скъпоценните си мрежи да съхне на скалата, а в този миг един от многобройните омари, довлечени от прилива до брега, отмъкваше мрежата й. Тя посегна, не успя да хване мрежата и цопна във водата.
Алекс бързо скочи на крака. Но когато понечи да хукне подире й, веднага се овладя. Трябваше да остане верен на ролята си.