Ник протегна могъщото си тяло и изпъшка. Слънцето блестеше върху златните нашивки на китела му.
— Ще бъдеш за племенника ми добре дошъл гост — каза той. — И без туй се чуди какво да прави, ще се зарадва на разнообразието.
— Много благодаря! Но май ще е по-добре да се запътя право към къщи — отговори му Алекс. — Тревожа се за татко, пък и сестра ми явно не е случила с брака.
Двамата се прегърнаха още веднъж на кея. Алекс носеше само малка моряшка торба през рамо. Намерението му беше веднага да си купи кон, а после и нов костюм. Всичкият му багаж беше потънал с кораба край бреговете на Италия, а откакто се запозна с Ник, носеше удобните си моряшки дрехи.
— Ей, ти — извика един английски войник, който се приближаваше с цяла група откъм гърба на Алекс, — нищожен дрипльо като тебе трябва да прави овреме път на по-високостоящите.
Алекс нямаше време да се защити, защото един от войниците вече грубо го блъскаше. Онзи го ритна изотзад в колената и торбата се свлече от гърба му. Алекс се захлупи по лице в калта и гръмогласен смях изпълни ушите му, докато изплюваше боклука и тинята.
Скочи в миг на крака и понечи да се нахвърли върху войниците, които вече му бяха обърнали гръб, но нечия силна ръка го дръпна за ръкава.
— На твое място изобщо не бих се опитвал.
Алекс беше толкова бесен, че изпърво виждаше моряка, който го спря, като през червена пелена.
— Правото е на тяхна страна и ако им налетиш, още по-зле ще си изпатиш.
— Как тъй правото ще е на тяхна страна? — процеди през зъби Алекс. Но все пак, вече стъпил на крака, направи унизителната констатация, че войниците са шестима, а той сам.
— Те са войници на негово величество, могат да се държат както си щат. Ако се сбиеш с тях, ще се озовеш в затвора.
Алекс премълча, а морякът сви рамене и си продължи по пътя.
Алекс проследи с мрачен поглед войниците, нарами пак торбата и продължи към града. Опита се да се съсредоточи отново върху мисълта, откъде да си куп кон и нови дрехи.
Мина край една кръчма и когато усети миризмата на пържена риба, установи, че стомахът му се присвива от глад. Минути по-късно вече седеше до мръсна маса и сърбаше от дълбока дървена паница вкусна рибена чорба. Спомняше си все пак и похапванията с Ник. Ядяха с позлатени прибори и върху чинии от толкова тънък порцелан, че ръцете им прозираха изпод ръбовете.
И този път се оказа неподготвен за изненадата, когато усети опрян на гърлото му връх на кинжал. Вдигна очи и видя същия войник, който го хвърли в калта.
— Я виж, нашето моряче пак е тук — възкликна жлъчно войникът. — Аз пък си мислех, че си се навряло в миша дупка. — Ухиленото лице на младия войник придоби изведнъж строг израз. — Ставай. Тази маса е наша.
Ръцете на Алекс се задвижиха бавно под плота. Не носеше оръжие, но беше сръчен и бърз. Преди войникът да разбере какво става, Алекс блъсна с такава сила масата върху гърдите му, че войникът падна възнак и изкрещя от болка, защото тежкото дърво се стовари върху краката му. Петимата му приятели веднага се нахвърлиха върху Алекс.
Той успя да повали двама, после посегна към тежката чугунена тенджера, увиснала над огнището. Вярно, опари си пръстите, но пък на мъжа, срещу когото запокити тенджерата, му изгоря целият корем. Алекс тъкмо се канеше да строши стол в главата на петия войник, когато гостилничарят го халоса с халба по тила.
Изпаднал в милосърдно безсъзнание, Алекс се свлече на мръсния под.
Някой плисна кофа студена, воняща вода в лицето му и той се свести. Главата адски го болеше, с мъка отвори очи. Ако се съди по смрадта, можеше да е само в пъкъла.
— Стани. Свободен си — чу сърдит глас, докато се мъчеше да седне. Най-сетне отвори очи, но веднага ги затвори, заслепен.
— Алекс — чу втори глас, несъмнено Ник, — дойдох да те измъкна от тази дупка, но проклет да съм, ако се наема и да те нося. Тъй че стани и ме последвай.
Това, което ослепи Алекс, трябва да беше златото, пръснато без мярка по китела и панталона на Ник. Алекс разбра, че приятелят му Ник е с една от безбройните униформи, които навличаше, когато искаше да получи от някого нещо. Ник го уверяваше, че в цял свят хората така се впечатлявали от руските униформи, че му давали каквото поиска. Но Алекс знаеше също, че Ник няма да допусне блясъкът му да помръкне от това, че ще подаде на приятеля си ръка да стане.
Затова, въпреки чувството, че главата му може всеки миг да падне от раменете, направи усилие и се надигна. Осъзна постепенно къде се намира и разбра, че е в затвор, с хвърлен върху камъните наръч гнила слама и дявол знае какво из тъмните ъгли. Стената, на която се опираше, беше студена и слузеста.