От седмица Джес събираше числа, (Клаймър си беше занемарил от цели две години счетоводството), успя, освен това да дръпне в последния миг едно от децата от огъня; след това изчисли печалбата на Клаймър, разтърва две от децата, готови да се избият; провери, за да е сигурна в сумите, сметките още веднъж, кресна на Натаниел да престане да тормози сестричката си, отново събра сумите; прати Нат да изрови миди и събра за пореден път числата; зашлеви Сам, защото дърпаше котката за опашката през цялата кухня и т.н. и т.н… Всичко това само за седем дена.
А сега, за похлупак, Елеонор я пита дали не се е сдърпала с Александър.
— Никого не съм ядосвала. Бях най-примерната млада дама на света. Заета бях да гася свещи, да мия лица, да мия дупета. Аз…
— И пак ти успя да се изплъзнеш на данъчния. Знаеш, че този човек се е усъмнил в теб, Джесика. Единствено господин Монтгомъри…
— Да, зная — въздъхна Джес. — И съм му много благодарна за всичко, което стори за мен. Ужасно съжалявам, че бях толкова глупава, та помогнах на Черния отмъстител. — Тя улови погледа на сестра си. — Да не си чула нещо за него?
— Из целия град са разлепили съобщение с награда за задържането му. Господин Питмън иска на всяка цена да залови твоя Черен отмъстител.
— Той не е моят Черен отмъстител — протестира енергично Джесика. — Просто се озовах в неподходящо време на неподходящото място.
Елеонор отвори уста да отговори нещо уместно, но на вратата се почука. Трябваше й известно време, за да си проправи път през купчинката деца. Отвори и видя Александър, целият в розова коприна, застанал пред къщата. Беше вързал дългите къдрици на перуката с розова панделка на тила. Носеше малко резбовано сандъче и докато поздравяваше Елеонор, погали едно от децата по главичката, но после огледа пръстите, с които докосна косичката му.
Елеонор му подаде влажна кърпа.
— Добър ден, Александър. Какво те води в такава хубава вечер насам?
— Исках да попитам дали мога да поговоря с Джесика? — отговори той леко смутен. — Навън, искам да кажа. Помислих, че можем да го свържем с кратка разходка до воденицата.
— Сам, не пипай там! Да, но трябва да оправя тези счетоводни книги — каза Джес. — Толкова ли е важно?
— Тя ей сега ще дойде с теб — каза Елеонор и побутна Алекс навън, след като издърпа влажната кърпа от ръката му. — Джесика — заповяда после строго, — вземи си палтото и върви с него.
— Първо ми заявявате, че навън ме дебнат ужасни опасности и не бива да излизам от къщи, но щом на прага се появява един Монтгомъри, излиза, че изобщо не е вярно, така ли? А кой ще ме брани от папатаците, дето ще налетят на костюма му?
— Джесика… — изрече заплашително Елеонор. — Хайде, тръгвай! Той от цяла седмица обикаля града да си търси жена.
Джес я изгледа с широко отворени очи.
— Мислиш, че е дошъл моят ред? Боже милостиви! Натаниел, донеси ми кофа с боя, да се боядисам като индианец за битка. Господин Алекс е тръгнал на лов за жена.
Елеонор сложи ръце на хълбоци и изгледа гневно сестра си.
— Хубаво де, тръгвам. Нат, ако ме чуеш да викам, идваш да ме вземеш.
— Ами папатаците? — попита Моли.
Елеонор изблъска Джес през вратата, както си беше, по моряшки костюм и без палто.
— Бъди мила с него — прошепна й тя на ухото, преди да затвори вратата зад гърба й.
— Хей, Александър, ти да не си работил тази седмица? — усмихна му се Джес, нагаждайки крачка според неговата. Щеше да се радва на срещата с него, както и на всяко друго развлечение, ако не трябваше да приключи още тази вечер отчета за Клаймър.
— Доколкото разбрах, господин Клаймър ти е гостувал тази седмица — каза Алекс, притиснал дървеното ковчеже към търбуха си.
— Дори по-често, отколкото би ми било приятно. Твърди, че си е наранил дясната ръка и затова не можел да си приключи баланса. Пристига по четири пъти на ден под най-различни предлози.
— Да те е питал вече дали искаш да се омъжиш за него?
— Според моите пресмятания, всеки дванайсет минути. Когато ме попита последния път, Сам му се изпика върху обувката. Дъртият Клаймър дори не примигна, стоеше мирно и чакаше отговора ми.
— А той беше?
— „Не, много ви благодаря, господин Клаймър, много мило от ваша страна да ме попитате.“ — Отговорът, който му давам от години насам.
— Защо не се омъжиш за него? Той е богат и би могъл да предложи на теб, на Елеонор и децата хубав дом, красиви дрехи — всичко, което може да си пожелае сърцето на една жена.
— Не и сърцето на всяка жена. Когато родителите ни починаха, Елеонор и аз се заклехме да се омъжим само по любов и да чакаме подходящия съпруг. Няма да се задоволим с второ качество.