— Значи Клаймър е второ качество?
Тя спря и го изгледа.
— Алекс, какви са тези въпроси? И какво носиш в това ковчеже? Елеонор ми каза, че от седмица си тръгнал да си оглеждаш жена. Да не си ударил на камък?
— Може ли да седнем някъде? Тези обувки ми убиват пръстите — каза той и не излъга. — Откровено казано, дошъл съм при теб за съвет, Джес. Баща ми иска да се оженя. — Той наблюдаваше напрегнато дали при думите му на лицето й ще се изпише някаква реакция.
— Е, и? — попита Джес. Седна до него на тревата и задъвка някакво стръкче. — В града има куп неомъжени жени. Никоя ли не ти допада?
— Ех, има и такива. Синтия Кофин например е доста хубавка.
— Вярно, пък и меси чудесен хляб. Ще допадне на баща ти. Направи ли й вече предложение? — Не забеляза, че сянка на недоволство премина по лицето й.
— Още не съм направил предложение на никоя. Продължавам да търся. Семейство Кофин ще са много доволни да им стана зет.
— Господин Кофин с удоволствие ще лапне пристанището на татко ти. Сигурно мисли, че си толкова некомпетентен, колкото и дебел… — Тя си прехапа езика и го изгледа бързо от глава до пети. — Имаш нов костюм?
Около стоманеносините му очи сякаш се появиха бръчици от смях.
— Харесва ли ти?
— Алекс, защо не искаш да опиташ…
— Хелън Мейкпис ме покани на вечеря — прекъсна я Алекс.
— Хелън е същинска змия. На твое място не бих се оженил за нея.
Мускулите по бузите на Алекс трепнаха.
— Катрин Уетбъри не прояви май никакъв интерес към мен.
— Навярно защото е влюбена в Итън Ледбетър — простена Джес. — Но това важи и за много други жени. Итън ще ти е сериозен съперник. Вярно е, че имаш пари и носиш името Монтгомъри, но Итън има известни… — тя млъкна и се разсмя.
— Какво притежава Итън?
— Ами онова неопределимо нещичко — външен вид, привлекателност, интелигентност. Освен това е безукорен джентълмен. Когато се качи последния път на „Мери Катрин“…
— Бил е при теб на „Мери Катрин“? Останала си сама с него на твоята гемия…
Джесика стана и го изгледа учудено.
— Хайде, не се опитвай сега и ти да ме командваш. Вече са наслушах предостатъчно на наставленията на баща ти и сестричката ти. Итън и майка му дойдоха да си купят риба. Той й носеше кошницата.
Коремните мускули на Александър се отпуснаха под възглавниците.
— Учудвам се, че е могъл да я вдигне от земята.
— С ръце като неговите? — отвърна Джес и се усмихна замечтано, защото видя отново пред себе си Итън със запретнати ръкави. — Този мъж може да отнесе до дома си на рамо половин кит. — Знаеш ли какво, Алекс — продължи тя, — вече няколко пъти ми минава през ума, че Итън може да е Черния отмъстител. Като фигури много си приличат — и двамата високи, силни и много хубави. Освен това твърде се съмнявам Итън да се бои от нещо. Само преди година…
Сега Алекс седна много изправен на камъка. Гърбът му се изпъна като острие на кинжал.
— Ти пък откъде знаеш как изглежда Черния отмъстител? Като си говорихме последния път, заяви, че го мразиш.
— Така си е, но омразата не ме заслепява. Итън е достатъчно силен, за да се спусне по въже от гротмачтата, както го стори Черния отмъстител.
— Половината от моряците на пристанището го могат. Дали пък някой от тях не е Черния отмъстител, за когото мнението ти е толкова високо.
— За когото!… — Тя го погледна на избледняващата слънчева светлина. — Алекс, ти да не ревнуваш?
— От Черния отмъстител? — попита той обидено.
— Не, от Итън. Много млади жени в този град се заглеждат по Итън, само да се появи някъде. Трябва да проумееш, че в лицето на Итън имаш сериозен съперник в търсенето на съпруга, понеже той… ами той няма… искам да кажа, той не… — Тя се опита да бъде тактична, но никак не беше лесно. Затова погледна многозначително корема и перуката на Александър.
Той я стрелна гневно за миг.
— Искам да ти кажа нещо, Джесика. Нещо, което не съм споделял с друг човек в Уорбрук, дори и с баща си… Само моят камериер, Николай, знае засега тайната ми. Когато корабът ми потъна край италианския бряг, аз се разболях от ужасна треска и за малко не умрях.
Той я наблюдаваше през спуснати мигли.
— Още страдам от последиците от тази болест. Тя засегна мускулите ми и… — той сложи ръка на корема си… — и вече не мога да отслабна. Вече не владея тези мускули. Треската ги стопи.
Известно време Джесика не можа да продума. Обзе я силно чувство за вина, като си спомни колко пъти му се е присмивала.
— А косата ти? — попита.
— Косата ми? Е да, окапа. Сега прикривам с перуката плешивата си глава.
— Алекс — прошепна тя, — ужасно съжалявам. Представа нямах какво ти се е случило. Изглежда болестта така те е съборила, че вече не можеш да яздиш, нито да работиш и дори да ходиш както трябва.