— Да, така е — отвърна той.
— Но дрехите ти — вметна тя. — Ако почнеш да се обличаш другояче…
— Само това ми е останало — каза той. — Ако ми вземеш дрехите, пред теб ще остане само един дебел, плешив моряк с отпуснати мускули.
— Да… да, разбирам, Алекс. Толкова съжалявам. Ако онези идиотки можеха да знаят.
— Жените ли?
— Да, тези, на които искаш да направиш предложение за женитба… Ако знаеха истината, сигурно някоя от тях щеше да приеме да живее до теб като милосърдна сестра. Опита ли при Нелба Мейзън?
— Нелба Мейзън? — повтори той смаян. — Една костенурка е същинска хубавица в сравнение с Нелба. Тя има ли всъщност уста под огромния нос?
— Да, дребничка е и няма устни. Но баща й притежава двеста морга чудесна земя. Добре де, да забравим за Нелба. Но някое от момичетата за женене все ще се влюби, надявам се, в парите ти.
— Които не издържат сравнение с мускулестите ръце на Итън — измърмори Алекс.
— Май имаш право. Но все ще се намери някоя да каже „да“.
— Заповядай — каза изведнъж Алекс, — това е за теб.
Джесика пое дървеното ковчеже, отвори го и видя синя памучна рокля.
— Беше на майка ми — обясни Алекс. — Почти не я е носила.
— Не, Алекс, не мога да я взема.
— Сестра ми се омъжи за Питмън и му даде власт над този град. Заради Питмън се появи Черния отмъстител. Елеонор ми разказа, че Черния отмъстител ти е скъсал роклята, затова ти дължа тази.
— Но, Алекс…
Той сложи ръце върху нейните.
— Моля те, приеми я, Джес. Донесох и няколко портокала за малките. Вътре са, под роклята.
— Портокали? — прошепна Джес и си спомни за случка от своето детство. За нея Адам Монтгомъри беше от край време най-привлекателният мъж на света. Още докато беше източило се, кокалесто момче, тя го следваше навсякъде. Когато се опита веднъж да го настигне на вълнолома, Джес се спъна в телено въже и си нарани коленете. Нямаше представа, че Адам знае името й, още по-малко, че му е известно и тайното й възхищение от него. Но той се върна, вдигна я, сложи я да седне на един кнехт, прегледа й колената, засмя се и каза:
— Ще вървя по-бавно. — Същата вечер изпрати Алекс да й занесе един разкошен грейпфрут, който трябваше да изяде сама.
— Джес — попита Алекс. — Лошо ли ти е?
Тя вдигна очи към него и се усмихна.
— Не, просто мисля, че може би ненапразно носиш името Монтгомъри.
— Може би? — попита той учудено. — Ах, разбирам. Ти все ме сравняваш с великолепните ми братя.
— О, Алекс… — подхвана тя, осъзнала, че успя и този път да го обиди — Ще взема роклята и портокалите. Много ти благодаря и за двете.
— Да се връщаме ли? — попита той сдържано.
Джесика нямаше намерение да наранява чувствата му и затова сега го хвана под ръка и така се върнаха до дома й.
Той се обърна към нея, усмихна се и сложи за миг ръце върху нейните.
— Не се тревожи, Алекс, непременно ще си намериш съпруга. Ще говоря с Елеонор, може пък да ти намерим. Сигурна съм, че ще открием между пристанищните складове на баща ти и голямата ви къща някоя хубава млада жена, която няма нищо против дебели, плешиви мъже. Ще трябва да търсим естествено повече в южна посока, защото нямаме големи шансове при жени, познавали Адам и Кит. Ех, все ще намерим и за теб. Бъди спокоен. — Тя му се усмихна в тъмното, но той беше извърнал лице и докато стигнаха до къщата, не пророни повече нито дума. Пред вратата подаде на Джес сандъчето и се сбогува любезно с нея, но и — доста хладно.
По настояване на Елеонор Джес трябваше и на другия ден да пази къщата. Защото в града продължаваха да говорят много за Черния отмъстител и хората все се питаха кой ли се крие зад маската му. Името на Джес се споменаваше най-редовно заедно с това на Черния отмъстител и всеки път предизвикваше гръмък смях. Елеонор не каза на сестра си, че всичко живо си прави шеги с хубавото момиче.
Когато се здрачи, Джесика не издържа повече в къщи. Боеше се, че дъното на гемията й може да протече или че английските войници са получили заповед да я конфискуват. Според Елеонор Джесика имала прекалено високо мнение за черупката си. Само плъховете можели да проявяват интерес към нея.
Джесика излезе от къщи да хвърли леген мръсна вода. Застана за миг в края на гората и пое хладния вечерен въздух.
Изведнъж нечия ръка я прегърна през кръста, а друга й затвори устата.
— Не мърдай и мълчи.
Можеше да разпознае този акцент сред хиляди гласове. Разтърси енергично глава, за да отметне ръката.
— Ще те пусна, ако ми обещаеш да не викаш. В противен случай ще дотичат английските войници и ще ни нападнат и двамата.