— Зависи кого целувам — прошепна той.
— Джесика! — чуха Елеонор да я вика.
Джесика се вкопчи инстинктивно в Черния отмъстител, а докато поглеждаше към къщата, не видя, че той се усмихва.
— Трябва да тръгваш.
Той взе лицето й в двете си длани.
— Обещай ми да се държиш настрана от всичко, което върша. Не бих понесъл да те видя още веднъж в ръцете на англичаните. Не рискувай втори път хубавата си главица заради мен. Ако ме обесят, не бива и друг да се люлее до мен.
Ръцете й се плъзнаха надолу и докоснаха врата му. Усети как мускулите му се напрягат и помисли, че навярно се опасява тя да не се опита да му смъкне маската. Но Джес искаше само да усети шията му, толкова топла и пълна с живот. Възбунтува се бурно срещу мисълта, че около тази шия може да се затегне въже.
— Джесика — извика отново Елеонор, този път по-отблизо.
— Върви — прошепна Джес. — Изчезвай, преди някой да те е видял.
Той се засмя, целуна я още веднъж и в следващия миг вече беше изчезнал сред дърветата. Джесика остана за миг неподвижна, вече й липсваше неговата топлина. Разумът й подсказваше — трябва да се радва, че си е отишъл, но тялото й жадуваше от неговото нещо повече от целувка. Тя намести шала над деколтето и тъкмо си оправяше косата, когато Елеонор се изправи пред нея.
— Къде беше? — попита Елеонор.
— Ей там — каза замечтано Джес. — Стоях до онова дърво.
През останалата част от вечерта Джесика беше така потънала в мисли, че едва забелязваше семейството си. Как може мъж, когото дори не познава, да означава толкова много за нея? Но Черния отмъстител изрече думи, които издаваха, че сърцето му го влече към нея.
Не изпитва, разбира се, никакви чувства към този маскиран бунтар. Само защото е по-смел от сто мъже, взети заедно, и рискува живота си, за да помогне на други, защото я целува, докато й секне дъхът, защото я е избрал измежду всички жени в Уорбрук — дори всичко това не бива да е за нея причина да му подари, макар и една своя мисъл.
— Джесика — каза строго Елеонор, — ако няма да ядеш репичките, дай ги на някой, на когото ще се усладят.
— А, не — измърмори Джес, — ще си ги изям. — Но не хапна повече нито залък, затова Натаниел й взе чинията и раздели порцията между Моли и Сара. Джес изобщо не го забеляза.
7
— Трябва да дойдете с мен — каза младият английски войник и погледна Джесика много строго.
— Но тя нищо лошо не е направила — протестира Елеонор, за чиято пола се бяха хванали три от по-малките. — Беше само невинен свидетел на нападенията.
— Това ще го реши пълномощникът на негово величество, господин Джон Питмън.
— Не се тревожи, Елеонор — каза Джесика и се опита да скрие, че гласът й трепери. Достатъчно е Питмън да я обвини, за да я осъдят. Хвърли на семейството си още един окуражаващ поглед и последва четиримата войници, които трябваше да я заведат при Питмън.
Натаниел вървеше до нея.
— Ще те браня, Джес — заяви Нат и детските му очи станаха изведнъж сякаш старчески.
Усмивката й беше жалка, но държеше главата си високо изправена. Войниците измаршируваха с нея към обширния чифлик на Монтгомърови, но не влязоха през главния вход, а през странична врата, която тя никога не беше използвала. Така се озоваха в бюрото, служило десетилетия на семейство Монтгомъри за кантора. Често беше виждала Адам да седи там до баща си и да слуша внимателно заръките му как да ръководи сложните търговски дела на семейството.
Сега Джон Питмън седеше зад бюрото, на което бяха работили много поколения Монтгомъровци.
Един от войниците натисна Джесика да седне на стола пред бюрото на Питмън.
— Госпожице Джесика — подхвана Питмън, след като отпрати с жест войниците от кантората, — съобщиха ми, че имате точни сведения за онзи престъпник, който се представя за Черния отмъстител.
— Не зная нищо за него. Нито кой е, нито къде живее, изобщо нищо.
— Но той ви е целунал.
Джесика се размърда притеснено на стола. Спомни си толкова живо нощта, когато се натъкна в гората на Питмън. Тогава й каза, че не спи с жена си и се опита да я целуне.
— Много мъже се опитват да ме целунат — каза тя тихо, но го гледаше право в очите. — Никога не ги насърчавам да го правят.
Той посведе клепачи, което й подсказа, че също помни онази нощ. Но сега погледът му беше вперен в нейното деколте.
Мина й през ума, че този мъж не й беше обръщал внимание, преди да го стори Черния отмъстител.
— Не зная нищо за Черния отмъстител — повтори малко по-високо.
Питмън стана и заобиколи писалището.