— Не зная дали мога да ви вярвам. При последната му лудория вие му спасихте живота.
— Аз тъкмо хвърлях въже на Джордж Грийн. Можех ли да зная, че английските войници са такива смотаняци?
Той я фиксира няколко секунди.
— Хм, подобен отговор вече съм получавал.
Джесика се запита дали Алекс не е подкупил и зет си, та английският капитан да я освободи.
Питмън се приближи още повече и сложи ръка на рамото й.
— Едва през последните седмици осъзнах ясно колко хубава сте всъщност, госпожице Джесика.
— Едва след като го забеляза Черния отмъстител?
Той свали ръка от рамото й.
— Имате остър език. Може би малко прекалено остър за моя вкус. Ако продължите да браните този бунтар…
— Ще постъпите как? Ще накажете мен, защото не можете да хванете него?
Питмън си пое шумно дъх и Джесика съжали за казаното току-що. Той отвори уста за рязък отговор, когато вратата бързо се отвори.
— Какво значи това? — попита Александър, а вратата се блъсна в стената. Напудрените къдрици се развяваха като знаме около главата му. — Казаха ми, че вече арестуваш и жени!
Питмън се отдръпна пак зад бюрото. С израз на досада отговори:
— Не съм я арестувал, наредих само да я доведат за разпит.
— Няма да го допусна — заяви Александър, а гласът му ставаше все по-гневен. — Няма да позволя! Ела с мен, Джесика. — Той й протегна ръка като на малко дете.
Джесика я хвана и излезе с Александър от стаята, без да удостои Питмън с още един поглед.
— С кого ли още е разговарял? — попита тя, но Алекс я повлече безмълвно подире си по коридорите.
— Къде отиваме, Алекс? Кого е разпитвал?
Алекс отвори най-сетне една врата, бутна я през прага и заключи след себе си. Облегна се с шумна въздишка на вратата.
— Алекс — подхвана тя пак. Намираха се в широка зала с мебели, покрити с много метри муселин, за да се запазят от праха. Алекс се отпусна в едно кресло и се видя целият обвит в облак пудра и прах. Вдигна зад себе си парче плат, отвори едно чекмедже и извади ветрило, което подхождаше чудесно на зелената му жилетка на цветя. — Сега ми кажи какво те пита.
— Нямам много за казване. Попита ме дали зная нещо за Черния отмъстител.
— Но ти естествено нищичко не знаеш.
Освен какъв е вкусът на целувките му, помисли си Джесика.
— Или все пак знаеш?
— Нищо, което да помогне на Питмън да закара Черния отмъстител под бесилото. Елеонор сигурно се тревожи за мен. Трябва да се прибера и да я успокоя.
— Елеонор вече знае всичко. Изпратих й Нат. Но какво знаеш в действителност за Черния отмъстител? И престани да се разхождаш из стаята, Джес. Седни!
Джесика вдигна муселина от един стол и седна върху розовата копринена възглавница.
— Не зная кой е иди как може да се свърже човек с него. Наистина не зная нищо за него. — Освен какви чувства будят в мен ръцете му, когато се плъзгат по тялото ми, мислеше си тя. Но това нямаше да го сподели, разбира се, нито с Алекс, нито с който и да било друг.
— Да си го срещала междувременно пак? — попита тихо Алекс, а обикновено толкова милият му поглед сякаш я пронизваше.
— Аз… Алекс, защо се опитваш и ти да ме разпитваш?
— Защото, както току-що ти заявих, се чувствам отговорен за теб. Не искам този Черен отмъстител да се приближава твърде много до моята приятелка. Нямам му доверие. Той е славолюбив самохвалко…
— Той си е в ред — изсумтя тя. — И поне се опитва да помага на хората. Когато измъкнаха кораба на Джошуа от ръцете му, никой в този град не се осмели да протестира.
— Защо ли си мислех, че смяташ Черния отмъстител за страхливец, който се крие зад маска, вместо да предизвика открито Питмън?
— Ако се беше изправил пред Питмън и беше протестирал открито, щяха да го застрелят на място. — Тя се опита да смени темата. — Онзи портрет на майка ти ли е?
Алекс имаше очевидно още въпроси. Но след като си вя известно време мълчаливо с ветрилото, стана и каза:
— Това беше стаята на майка ми. Исках да ти покажа нещо. — Той се приближи към голяма изрисувана ракла до стената и я отвори. Вътре бяха грижливо скътани много рокли.
— Бяха на майка ми. Но сега лежат ненужни и гният. Помислих, че ти и Елеонор можете да намерите за тях по-добра употреба.
Тя се дръпна инстинктивно от него.
— Милостиви дарове за семейство Тагърт? Не бива да вярваш, че ще ги приема, само защото успя онзи ден да ми пробуташ една рокля. Не ти искам милостинята, Александър Монтгомъри. За теб ние винаги сме били изметта на града.
— Не, Джес, намеренията ми бяха съвсем други.
— Какво става тук?
Двамата се обърнаха и видяха Мариана Монтгомъри, застанала на прага. Тази жена вдъхваше страх. Притежаваше типичните физически черти на семейство Монтгомъри — широки рамене и висок ръст — на мъжете стояха добре, но за жена бяха по-скоро недостатък. Мариана беше висока над един и осемдесет, широкоплещеста, с едри гърди, но тънка в кръста — с една дума, на фигурата й би завидял всеки мъж. Освен импозантната си физика притежаваше и променлив нрав, можеше да се развилнее като вихрушка, но и да хленчи като новородено бебе. Никой не можеше да предвиди дали Мариана ще изхвърли тиранина, или ще пожелае да се сгуши в скута му.