Джесика изчака Елеонор да нареди на малките кой какво да свърши, после изчезна из дългите коридори на огромната къща.
— Джесика! — чу Сойер Монтгомъри да я вика и се върна неохотно, защото бе отминала вратата на стаята му. Сойер мина право на въпроса: — Натаниел току-що ми каза, че пак мътиш нещо, а довечера ще се срещнеш, изглежда, с Черния отмъстител.
Джесика се закле на ум да убие братчето си още щом го зърне.
— Признавам, че ядът се отразява чудесно на тена ти. Но сега ела и ми кажи какво се е случило. Първо затвори вратата.
Джесика се подчини и му разказа накратко всичко, което знаеше, без да коментира думите му за нощните посещения на Черния отмъстител.
— Аха — каза Сойер, — предполагаш, значи, че Черния отмъстител ще се опита да смъкне от плещите на англичаните товара на техния барут. — Не изчака отговора на Джесика и продължи: — Това значи, че преди тази вечер няма да се случи нищо. Затова настоявам да излезеш с гемията на риболов. Остани целия ден и се прибери в пристанището едва след залез-слънце. Дотогава ще имам по-точни сведения. А сега тръгвай! И ми донеси довечера прясна риба от улова си.
Джесика излезе от стаята и реши да последва съвета му. Но не беше никак лесно. През целия ден все не можеше да се съсредоточи върху работата. Толкова начесто събираше мрежите, че й се откъснаха ръцете. Но изобщо не се ядосваше, когато ги измъкваше празни. По залез-слънце вече нямаше търпение да се върне в пристанището.
Там я чакаше Мариана Питмън.
Джесика хвърли въжетата на пристанищния работник, миг по-късно Мариана се качи в гемията.
— Трябва да поговоря с вас.
Джесика закотви гемията на кея и последва Мариана в каютата.
— Как издържате, Джесика? Гемията трябва час по-скоро да се изчисти.
— Не съм имала, за съжаление, богат баща, който да се грижи за мен — отговори й рязко Джесика. — Какво искате от мен?
— Не знаех към кого да се обърна — каза Мариана и погледна смутено Джесика. Докато тя сядаше на стола, Джес разбра, че Мариана изживява един от хленчещите си дни. — Черния отмъстител разменя, изглежда, само с вас от време на време по някоя дума, е, и с Абигейл, разбира се, та затова дойдох при вас.
— Така ли? — насърчи я Джес да й се довери.
— Съвсем случайно направих този следобед едно откритие. Мъжът ми не подозира, че зная нещо. Барутът е капан.
— Капан ли?
— Да, капан като онези, които се залагат при лов на диви животни. Не ви ли направи впечатление, че целият град знае за пристигането на барута?
— Не, от няколко дена не съм стъпвала в града.
— Да, но тук всеки знае и то е защото моят… — тя преглътна, — защото съпругът ми е пожелал всеки да научи. Намислил е да стовари барута в един склад, да сложи отпред двама войника на пост и да си отиде. Всъщност барут ще има не само в склада, сандъци с барут ще са скрити и в околните храсти. Освен това навсякъде ще дебнат налягали войници и щом зърнат Черния отмъстител, ще подпалят барута.
Джесика се отпусна върху втория стол.
— А Черния отмъстител ще се озове сред експлодиращите сандъци с барут, така ли?
— Да — отговори Мариана. — Боя се, че точно така са го замислили.
— С колко време разполагаме?
— Зависи от това, кога е решил Черния отмъстител да нападне. Но до няколко минути барутът ще е вече разтоварен.
— Няколко минути — повтори Джес. Това означаваше, че във времето от настоящия миг до следващата заран Черния отмъстител можеше да бъде разкъсан на хиляди парчета.
— Мариана, майка ви нямаше ли черно наметало? Пелерина с качулка?
— Да.
— Може ли да ми я заемете?
— Разбира се. Но как ще съобщите новината на Черния отмъстител?
— Не вярвам, че ще успея. Мога само да се опитам да го издебна тази вечер при склада и да го предупредя.
Мариана изгледа Джес с високо вдигнати вежди.
— Не бъдете глупава като мен. Аз се поддадох на сладките приказки на един мъж, който е имал наум само парите на баща ми.
— Убедена съм, че Черния отмъстител е хвърлил всъщност око само на гемията ми. Сега да вървим за пелерината. По пътя все ще измисля нещо.
Джес лежеше на студената, влажна земя и дебнеше. Беше прекарала така дълги часове, беше се ослушвала и чакала. Междувременно доби доста точна представа къде в храстите се крие всеки от войниците. Те трябваше да запалят барута едновременно, щом чуят уречения сигнал.
Но от Черния отмъстител нямаше и следа. Колкото по-тъмно ставаше нощното небе, толкова по-внимателно наблюдаваше Джес околността. Скоро трябваше да се случи нещо. Мускулите я боляха от лежането на едно място, очите я смъдяха от продължителното взиране в склада, разположен в средата на невидим кръг от сандъци с барут.