Двамата войници на пост пред склада се разсмяха, после единият се отдалечи, сигурно отиде при храстите да се облекчи. Минаха доста минути, а човекът все не се връщаше.
Джесика цяла се напрегна. Каквото и да предстоеше, трябваше да се случи всеки миг. Не се усъмни нито за секунда, че Черния отмъстител е премахнал един от постовите. Вторият войник отиде да търси другаря си, но също не се върна. Въпреки че беше наострила уши, Джесика не долови откъм храсталака никакъв шум.
Продължи да държи склада под око. Черния отмъстител трябваше да се появи там. Но нито чуваше, нито виждаше нещо. Вече реши, че е станало грешка, когато долови движение вдясно от себе си и чу гукането на гургулица. Това сигналът ли е? Защото войникът вдясно от нея явно се канеше да подпали пръснатия барут, от който щяха да се запалят после всички сандъци наоколо. Не видя нищо, но някой друг очевидно бе забелязал нещо.
Без да се замисля какво прави, Джес се подаде от скривалището и хукна право към склада. Имаше все пак толкова ум в главата и не извика, ако искаше да оживее след това приключение, не биваше да я познаят по гласа.
В същия миг Черния отмъстител изникна от сянката край склада.
— Джесика! — прошепна той смаян.
— Това е капан. Заобиколен си от сандъци с барут.
Той не изгуби нито секунда, хвана я за ръката и хукна с все сили. Двамата чуваха наоколо си пращенето на фитили, а пламъчета се приближаваха към скритите сандъци.
Почти бяха стигнали края на гората, когато той я хвърли на земята и я покри с тялото си.
Шумът от експлозиите беше оглушителен и пропъди от ума на Джесика всяка мисъл, докато лежеше, защитена от могъщото тяло на Черния отмъстител.
Експлозиите продължаваха да избухват в мозъка й, когато Черния отмъстител скочи на крака, хвана я пак за ръка и я повлече със себе си към гората. Тя с мъка го следваше, препъваше се в корени и камъни, явно не виждаше в тъмното толкова добре колкото него.
Той донякъде я избута, донякъде я повлече надолу по стръмен склон, а там изпълзя с нея под коренищата на голямо дърво. Държеше главата й притисната към гърдите си и тя чуваше как лудо бие сърцето му. Над тях трополяха ботуши, кънтяха команди. Черния отмъстител я притискаше към себе си.
Нещо мокро, лепкаво потече по ръцете й и въпреки че не можеше да помръдне, за да погледне, знаеше, че е кръв.
— Ти си ранен — прошепна.
Вместо отговор той силно я целуна. Целувка, която й каза колко й е благодарен. Войниците отминаха.
— Трябва да те отведа вкъщи. Ще търсят жена. Сложи си колкото може по-бързо нощницата. О, господи, Джес, не биваше да го правиш. Питмън ще се усъмни в теб, като разбере какво е станало тук. Ела!
Той не й даде възможност да отговори, а я повлече подире си покрай реката. Тичаха приведени под клони, под бодливи храсти, изкачиха хълм, после се спуснаха по стръмнина, дълго вървяха и по водата. Не поеха по прекия път към къщичката.
— Сигурно са вече на път с кучетата — прошепна й той веднъж.
Тя се опита да разбере къде е ранен, но беше прекалено тъмно.
Пред къщичката на Тагъртови той спря само колкото да й вземе пелерината.
— Ще я търсят. Хайде, върви. — Тя се обърна, но той й стисна още веднъж силно ръката. — Много ти благодаря, Джесика. — Не я целуна за сбогом, както тя си бе пожелала, а веднага изчезна в гората.
Елеонор я чакаше.
— Джес, о, Джес, в какво си се забъркала пак? — попита, като видя раздърпаните коси и дрехи на сестра си.
— Утре ще ти разкажа. Била съм си цялата нощ тук, в леглото. Нищичко не знаем. Помогни ми да се съблека.
— Ръцете ти са целите в кръв, Джес. Какво се е случило?
— Това е неговата кръв — отговори Джес и взе от легена мокър парцал, докато Елеонор й навличаше нощницата през главата. — Раниха го, докато ме бранеше.
В същия миг се почука силно на вратата.
— Била съм си у дома — повтори тихо Джес. — Един момент — извика тя към вратата.
Тя си опипа главата и шумно изпъшка, когато стигна до вратата.
— Кой е? — извика, а децата дотичаха едно след друго в стаята.
— В името на краля, отворете!
Джес отвори. Осем войника нахлуха в стаята, последвани от Джон Питмън.
— Къде бяхте тази нощ? — попита Питмън и изгледа злобно Джесика.
— В леглото, докато не ме събудихте толкова грубо — отвърна тя със зачервени очи. — Какво има?
— Претърсете къщата! — заповяда Питмън — Донесете тук всичко, което ви се стори подозрително. Помъчете се да откриете черно наметало.
— Боя се, че в гардероба ми няма черно наметало или палто — каза Джес. — Но бихте ли ме осведомили все пак, какво се е случило?