— Ще заповяда ли да ни изгорят къщата?
— Не зная — отговори му откровено Джес.
Тази нощ Питмън не можа да осъществи намерението си, но тя не знаеше дали в края на краищата няма да го направи, когато Алекс или друг един мъж няма да са наблизо, за да му попречат.
— Страх ме е, Джеси. Господин Питмън ни мрази. Но защо?
— Не зная. Мисля, че мрази Черния отмъстител и ни смята за негови съучастници.
— Но ти наистина му помагаш, нали, Джес? Срещате се вечер и ти го спаси от барута, нали? Ти си единствената жена, която има смелостта да се втурне в кръг от подпалени сандъци с барут. Може Питмън да знае и това.
— Не съм сигурна дали е смелост или по-скоро глупост. Някой трябваше да го спаси от този барут. Когато Мариана ми разказа какво са замислили…
Нат се освободи от прегръдката й.
— Защо тя не отиде да спаси Черния отмъстител? Дошла е при теб, защото ти си храбра, а тя не е. И господин Алекс е смел.
— Така е. А сега си лягай и спи. Вече се развиделява, а ни чака толкова работа. — Нат понечи да каже още нещо, но тя го погали по косата: — Не зная отговорите на въпросите ти. Току-виж си заприличал някой ден на мен и си почнал да вършиш едно и друго, преди да си го обмислил. Но аз ще мисля отсега нататък преди всичко за семейството си. Съгласен?
— Да, Джес. Лека нощ.
— Лека нощ, Нат.
Ник беше вече буден, когато Алекс се прибра от Тагъртови. Впрочем в дома на Монтгомърови будни бяха всички.
— Сега пък какво измисли? — изсумтя той. — Докато се разкарваш дявол знае къде, тук никой не може да затвори очи. Баща ти иска веднага да говори с теб.
— Не е належащо — каза Алекс. Вече вкъщи и с мъж, посветен в тайните му, не се налагаше да крие страданията си. — Помогни ми да се съблека. Кръвта е залепила трикото за кожата ми.
— Е, значи добре съм чул. Черния отмъстител бил ранен. Зет ти е пуснал кучета по дирите ви. — Ник помогна да Алекс да свали най-напред раираното палто, после пижамата. Под тях бяха бинтовете и възглавниците и чак след това скъсаният костюм на Черния отмъстител. — Както виждам, ранен си от трески.
— От остатъци от сандъците. Обелили са ми малко кожа от гърба.
Ник изсвирка тихо, когато свали подгизналите от кръв възглавници. По гърба на Александър имаше дълбоки резки, а парчета от скъсаната му дреха бяха залепнали за живо месо.
— Ще ги промия с вода. Трябва съсирената кръв да омекне. Доколкото разбрах, жената, която ти помогнала, е госпожица Джесика.
— Разбира се, че е тя. Само тя е достатъчно луда да се втурне в кръг от подпалени сандъци с барут, които всеки миг ще избухнат.
— Но тя е спасила жалкия ти живот, нали? Ще взема нож, за да отстраня парчетата плат. Баща ми би ме лишил от наследство, ако можеше да ме види в ролята на милосърдна сестра.
— Стига си се фукал и махни плата.
— След експлозията къде беше?
— Отведох Джесика у дома й. Само че, както и предполагах, Питмън вече беше успял да я посети.
— Значи господин Питмън си е спечелил нов противник — Александър Монтгомъри. Как смяташ да се оправяш сега с него?
Алекс стисна зъби, защото Ник почна да отлепя с върха на ножа парчетата коприна от кървавото месо. Ако някой го бе направил веднага след експлозията, нямаше да боли толкова — парчетата можеха да се измият с вода от още кървящата рана. Но Алекс не съжаляваше за решението си. Трябваше първо да отведе Джесика, а после да се погрижи за раната. И без туй за малко да закъснее.
— Не зная. Единственото ми желание е няколко дена да спя. Кажи на Питмън, че съм неразположен след ужасната случка у Тагъртови.
— Та да се усъмни, че си не само изтощен, но и ранен?
— Ами ще му заявя, че съм влюбен в Джесика и не мога да гледам безучастно как я правят нещастна.
— Ти ли си влюбен в нея или Черния отмъстител?
Алекс помълча малко.
— Тя рискува живота си, за да спаси мъж, когото, изглежда, мрази. Не е по стока от Абигейл — влюбена в някакво лудо момче на черен кон.
— Изправи се да ти превържа ребрата.
Алекс изпълни с пъшкане заръката на Ник.
— Александър също се появява върху ездитно животно и насочва към главата на кралския пълномощник два пистолета, но скромната му награда е целувчица по бузата. Виж, Черния отмъстител, достатъчно глупав да се озове в капана на англичаните, я трогва до сълзи. Изплаква си очите от страх, че на момчето може да му изтече кръвта в някое дере. А когато аз, Александър, твърдя, че е на сигурно място, тя има желание да ми откъсне главата. Да си срещал по-глупава жена? Толкова ли е сляпа, та не може да проумее кой е истинският герой в нейния живот? Наистина ли всички жени се влюбват само в красиво лице и широки рамене?