— Ти си поигра с живота и на двамата. Знаеше, че могат да я осъдят и на смърт.
— Да, но съдиите дължат на семейство Монтгомъри твърде много пари. Водих преди делото мил и спокоен разговор с тях. Не знаех, разбира се, как ще реагират гражданите. Боях се, че поне ще замерят Абигейл с развалени яйца.
— Как не, сега толкова майки се радват, че й се налага да се омъжи и шансовете на дъщерите им се увеличават.
Алекс я погледна усмихнат.
— Сега повече ми харесваш. Наистина ли държиш толкова много на Черния отмъстител, Джес?
— Не зная какво изпитвам към него — извърна се тя. — Но се тревожа заради раните му. Толкова много кръв имаше по ръцете ми…
— Да, зная. Питаш се дали е още жив. Кой знае, може да е станал само по-разумен, а като е разбрал, че не е особено добър в ролята на Черния отмъстител, може и да я е изоставил.
Тя го изгледа ядосано.
— Надявам се Нелба Мейзън да те вземе за мъж. А сега би ли ми направил удоволствието да се държиш по-настрана от мен и моето семейство и да ни оставиш поне за малко на мира?
— По дяволите, по дяволите, по дяволите! — извика Алекс, когато тя си тръгна. Беше сигурен, че е постъпил много хитро, като накара Итън да каже пред съда, че е спал с Абигейл.
— Черния отмъстител съвсем не е толкова интелигентен, колкото предполагаш — каза високо, преди да поеме към дома си. — Освен това според мен причинил е повече зло, отколкото добро.
10
Пристигането на английския адмирал в Уорбрук изтласка на втори план всичко останало.
Адмирал Уестморланд беше едър мъж, а в бляскавата пъстра униформа, с изправения си гръб и с глас, надвиващ и най-шумната буря в морето, със свитата, която го придружаваше навсякъде, наистина внушаваше страх. Посрещнат с шумни гайди, той слезе на сушата и събралата се на кея тълпа се раздели, за да стори път на върволицата униформени мъже начело с адмирала, щръкнал с цяла глава над всички.
Адмиралът тръгна към хълма, право към къщата на Монтгомърови, сякаш отлично знаеше къде е.
Джон Питмън оправи още веднъж перуката, която слагаше при подобни случаи, и посрещна високия гост. Зад него Александър се клатеше тромаво и пуфтеше, безкрайно отегчен от всичко това. На сто метра от главния вход Питмън се поклони дълбоко на адмирала:
— Сър.
Уестморланд изгледа Питмън от глава до пети, после спря за миг поглед върху Александър и продължи да крачи към къщата.
— Предполагам, че вие сте Питмън. Тук ли живеете? — избоботи той и човек от свитата побърза да му отвори вратата. Той измарширува до стаята за гости и накара хората там веднага да прекратят заниманията си. Децата прекъснаха игрите, а Елеонор, която тъкмо се канеше да разбърка рагуто с голямата лъжица, застина с ръка над тенджерата.
Адмиралът не си направи труда да задава каквито и да било въпроси, изчака с явно нетърпение Питмън да си проправи път до него, да каже:
— Оттук, сър — и да отведе високия гост в бюрото на Монтгомърови.
В кантората адмиралът застана насред стаята, огледа се и зърна Александър на прага.
— Вън! — беше всичко, което изрече, и двама мъже пристъпиха напред, за да изхвърлят Александър от бюрото му.
Алекс успя да се изплъзне и на двамата.
— Боя се, че ще се наложи да изтърпите присъствието ми, защото този дом е мой — каза той, заби поглед към ноктите си и се облегна на стената.
Гредите на тавана потрепериха от гласа на адмирала:
— Не допускам подчинени да си позволяват подобно безсрамие, още по-малко нафукан фанфарон като този! Разкарайте го!
Алекс позволи на двамата, които трябваше да го натирят, да си свършат работата, ругаейки наум необходимостта да не оказва съпротива, за да не събуди подозрение. Остана отвън пред вратата и продължи да ругае, този път дебелите стени на къщата, построена от дедите му, защото едва долавяше нещо, въпреки че долепи ухо до стената. Само веднъж кънтящият глас на адмирала стигна и до него: поучаваше, че едно дете само се разглезва, ако му спестяват наказанията с пръчки. Разбра, че детето е Америка.
И най-лошите предположения на Александър се оправдаха, когато разбра, че адмиралът е пристигнал да отмъсти за набезите на Черния отмъстител. Щом чу името Тагърт, произнесено от адмирала, не издържа повече притиснат до стената. Побърза да отиде в гостната, където всички се движеха много внимателно, надали ухо към коридора, в чийто край се намираше бюрото.
— Не пускай децата да излизат — каза Алекс на Елеонор. — Каквото и да става, децата да са край теб. — Не се забави с обяснения и излезе, забързан, доколкото му позволяваха дрехите, надолу към пристанището.