Той й подаде пак шишето.
— Пий първо една глътка, после пак ще приказваме.
— Ха! И ти искаш да ти имам доверие? На страхливец като теб?
Той се наведе към нея, докато връхчетата на носовете им почти се докоснаха.
— Трябва ли да ти напомням, че аз спасих къщата ти от войниците на Питмън? Че аз отървах врата на Абигейл, а днес навярно и твоя от въжето на палача? Това постъпки на страхливец ли са?
Тя разтри сините петна по ръцете си.
— Да, но методите ти никак не ми харесват.
— Не можем всички да извършваме романтични постъпки като твоят Черен отмъстител. Впрочем не каза ли — убедена си, че е мъртъв?
— Не говори такива неща! Хайде да вървим у дома и да…
— В никакъв случай. Ти няма да прекрачиш днес този праг. Сигурен съм, че веднага ще изтичаш при адмирала и ще го предизвикаш за боксов мач. Искам да те запазя жива. А сега ми обясни какво разбираш под патриотично държане?
Но колкото и да настояваше и да молеше, Джесика не пожела да му открие какво иска да предприеме срещу англичаните.
Джесика се събуди с болки в корема, главата й се цепеше, а езикът й беше прилепнал като лепенка за небцето. Първата й мисъл беше: никога вече да не се доверява на Алекс. Той изобщо не е имал намерение да разговаря с нея на тема патриотизъм. Искал е само да я напие, за да не може, зашеметена, да се бори с неправдата, която й причиняват.
Бавно, без да мърда глава, отметна одеялото от леглото на Александър. Същинско чудо е, че не спи под копринен розов юрган, помисли си тя.
— Добро утро — извика й Алекс от вратата.
— Не е добро. Алекс, смятам, че костюмът ти е отвратителен — извика тя и се хвана с пъшкане за главата.
— Нов е — ухили се той, — а на мен ужасно ми харесва десенът — венчални халки и грейпфрути. Искаш ли да закусиш нещо?
— Къде са ми ботушите?
— Тук са, Джес. Мисля, че ще е по-добре да останеш днес в леглото.
— Как не! И да проспя бездарно целия следобед. Децата как са?
— Елеонор се грижи чудесно за тях. Очистихме заедно килера, имат предоволно храна.
— Тагъртови не приемат…
— … милостиня, зная. Трябва ли ти помощ, за да се облечеш?
Джес тъкмо нахлузваше втория ботуш.
— Трябва да изляза в морето на риболов. Трябва… — Млъкна посред изречението, защото си спомни, че гемията й вече я няма. — Изгориха ли я?
Алекс седна до нея на леглото и хвана ръката й.
— Да, Джес, направиха го. Срещнах се с адмирал Уестморланд, настанил се е с десет души офицери у семейство Уентуърт, — успях да го убедя, че нямаш нищо общо с Черния отмъстител.
Тя дръпна гневно ръката си.
— Но ти не можеш да ми върнеш кораба.
Тя стана, хвана се пак за главата, дано световъртежът премине, и го изгледа ядосано.
— Искаш да ми дадеш мъдри съвети? Но как, като разбираш само от… от сватбени халки и грейпфрути. Нямаме ли основание се боим, че той отдавна е мъртъв? Той е мъртъв, корабът ми изгорен, а пък аз… — тя изхълца и се извърна. Предпочиташе да умре, но да не плаче пред този мъж, който приличаше на балон, пълен със светулки.
— Джес… — подхвана Алекс и се приближи към нея.
— Не ме докосвай! — Тя изтича до вратата, вдигна резето и излезе от стаята. Не искаше да отиде и при хората, събрани в гостната. — Ела с мен, Натаниел — извика, докато минаваше край отворената врата. Избягваше погледите на съгражданите си, които спираха насред улицата и я зяпаха. Но явно се бояха дори да я докоснат, сякаш нещастието, което я сполетя, беше заразно.
Тя спря за миг пред ковачницата. Итън Ледбетър с лъснали от пот ръце и залепнала за мускулите на гърба мокра риза тъкмо майстореше подкова. Застанала на сянка, Абигейл го гледаше както гладно дете гледа коледното печено.
Очите на Джесика плувнаха в горещи сълзи. Дали Черния отмъстител не се появява никакъв, защото Итън е взел Абигейл за жена?
— Джеси? — каза до нея Натаниел. — Господин Александър идва насам.
— Тогава да вървим — изсъска ядосано Джес и тръгна отново със забързана крачка.
През следващите няколко дена тя се претрепа от работа. В края на първия Елеонор й каза какво мисли:
— Мен ако питаш, можеш и да се самоубиеш, но не въвличай Натаниел в играта. — После Елеонор занесе капналото от умора дете горе и го сложи в леглото.
Затова Джес се запъти сама към брега, залови се да хвърля неуморно мрежите и да ги измъква на сушата. Беше пооправила една вехта количка и така караше уловената риба в града. Но мнозина се бояха да купуват от нея. Името й беше дамгосано и всеки се страхуваше, че адмиралът и войниците могат да му връхлетят, ако размени с Джесика повече от няколко думи.