— Трябва да си там, защото семейство Монтгомъри са били винаги много добри към нас. Сали, слез веднага от масата — викна тя на четиригодишната си сестричка.
Къщата на Тагъртови си беше всъщност колиба, малка и точно толкова чиста, колкото можеше да се изисква от две жени, които работеха по цял ден, а трябваше, освен това и да се грижат за седем по-малки братя и сестри. Къщата беше в края на града, малко навътре в горичката и без близки съседи, не защото семейството предпочиташе да живее изолирано, а защото преди осемнайсет години, когато петото кресливо и сополиво Тагъртовче видя светлината на деня и сигурно нямаше да е последното, хората престанаха да строят в съседство с тях.
— Натаниел! — викна Джесика на деветгодишното си братче, което олюляваше три тлъсти и вбесени паяка пред лицето на по-малката си сестричка. — Ако те докопам, лошо ти се пише!
— Няма защо да ходиш да го зяпаш тоя Александър — извика подигравателно Натаниел, хвърли паяците в косата на сестра си и изхвърча навън.
— Застани най-сетне мирно, Джес — каза Елеонор. — Как да стегна корсета, като непрекъснато мърдаш бедра.
— Изобщо не държа да ме стягаш. Наистина не проумявам защо трябва да посрещам този Монтгомъри. Нали не зависим от благодеянията на някой си Александър Монтгомъри.
Елеонор въздъхна дълбоко.
— Когато го видя за последен път, и двамата бяхте още деца. Може да се е променил.
— Хм! — изсумтя Джесика и се дръпна от сестра си, за да вдигне от пода малкия Самуел, който тъкмо се канеше да си напъха нещо трудно определимо в устата. Като се наведе, видя, че е един от тлъстите паяци, с които Натаниел плашеше допреди малко сестричката си. — Лош характер като този на Александър никога не се променя. Преди десет години беше хвалипръцко и всезнайко, сигурна съм, че и сега си е такъв. Ако Мариана има нужда от помощта на брат, за да се отърве от човека, за когото от глупост се омъжи, защо не се обърна към по-големите? Към някой от добрите Монтгомърови?
— Доколкото зная, писала е на всичките си братя, но изглежда Алекс пръв е получил писмото й. Стой мирна, за да ти махна репея от косата. — Елеонор хвана плитките на сестра си и не можа да преодолее известна завист. Други жени се грижеха с часове за косата си с надеждата да изглеждат добре, а Джесика я излагаше преспокойно на слънцето, на соления въздух, на морската вода и собствената си пот, а тя си оставаше по-хубава от косата на онези, които полагаха усърдни усилия.
Имаше гъста, мека руса коса, сияеща на слънчевите лъчи.
— О, Джес, само да кажеш, можеш да имаш, който мъж пожелаеш.
— Моля те, не започвай пак — прекъсна я сестра й. — Ти защо не си хванеш някой? Богаташ, който да помогне на нас двете и на цялото ни семейство?
— В този град? — изсумтя Елеонор. — Град, който позволява на един Питмън да го командари?
Джесика стана и отметна рязко косата от лицето си. Малко жени могат просто да приглаждат косата си назад и пак да изглеждат добре. Джесика беше от тях.
— И аз нямам никакво желание да вземам някой от тези пъзльовци за съпруг. — Тя върна малкия Самуел на пода. — Но не съм и толкова глупава, че да се надявам мъж или поне някой като Александър, да ни спаси. Мисля, че си представяме Монтгомърови само в група, но не и като отделни личности. Права си да твърдиш, че не познаваме по-великолепни мъже от Сойер и двамата му по-големи сина, аз плаках не по-малко от теб, когато те поеха на далечно плаване. Но не пролях нито сълза, когато Александър напусна града.
— Джесика, не мисля, че си права. Още ли не можеш да му простиш номерата от ученическите години? Ако хората им обръщаха внимание, Натаниел отдавна да е увиснал на въжето.
— Осъждам държането му. Винаги се е смятал за нещо по-горе от нас. Братята и баща му бяха всякога готови да работят с други хора, само Алекс смяташе, че е твърде различен, за да го прави. Семейството му е най-богатото в града, но само той си въобразяваше, че е над всички.
— Ти затова ли му захвърли в лицето омара, който искаше да ти подари? Никога не можах да те разбера, та нали целият град все ни носеше по нещо.
— Тогава да, но сега вече не! — измърмори ядосано Джесика. — Мразя да живея от подаянията на милозливи хора. Да нямаш никога достатъчно хляб в къщи, да не знаеш с какво ще нахраниш на другия ден братчетата и сестричетата си. А тате се прибираше на всеки девет месеца, колкото мама отново да забреме… — тя спря насред думата и си пое дълбоко дъх.
— Александър беше най-лошият от тях. Да можеше да зърнеш наглата му, високомерно ухилена физиономия, когато донасяше чувал царевично брашно. И как си бършеше ръцете в панталона, ако някое от нашите бебета се приближеше твърде много към него.