— Ето го пак — каза Абигейл, надничайки през прозореца.
Джес погледна и видя Алекс да минава по улицата край къщата, за четвърти път през последния четвърт час. Вдигна високо чашата за чай и му махна.
— Как понасяш подобно нещо? — попита я с мелодраматичен тон Абигейл. — Как издържаш с този… с този капризен, отпуснат мързеливец…
— Остави Алекс на мира! — сопна й се Джес. — Може да не го бива за кой, знае какво, но е добър човек. А сега се грижи за сигурността ми. Итън може да има мускули, но като ум не може да се хване на Алекс на малкия пръст…
— Речено ли е да си прекараме времето да ви слушаме как сравнявате съпрузите си? — измърмори госпожа Уентуърт. — Чака ни много работа, а времето ни е съвсем малко. Джес, идеята ти за циганите ми хареса.
— Жени всякога могат да привлекат вниманието на мъже, най-вече такива, които са далеч от домовете си.
— Черния отмъстител ще ги спаси — каза Абигейл.
— При което ще бъде убит — добави Джесика. — Итън ще бъде пазен от много войници, а те ще внимават естествено за появата на Черния отмъстител. Вие трябва да отвлечете вниманието на войниците, докато аз прережа въжетата на новобранците.
— Спокойно, ще ги залъжа — усмихна се Абигейл. — Мама ми е ушила чудесен костюм. Като ме види с него, Итън ще…
Джесика не можа да понесе повече намеци за мъжката сила на Итън. От последната й интимна среща с Черния отмъстител мина много време. Тя остави рязко чашата си на масата.
— Да се надяваме, че войниците ще проявят интерес към теб — каза тя и не се въздържа от многозначителен поглед към кръста на Абигейл. Толкова отскоро омъжена и вече бременна. Джес се отказваше да мисли, че тя може би никога няма да има дете. Поне не от Александър. Не, не искаше да си спомня как я изхвърли от леглото си. Не можел да спи, ако тя лежи до него, така й каза и все гледаше тя да е колкото може по-надалеч. Представата на Александър за любов се различаваше съществено от нейната.
— Май ще е по-добре да си вървя — каза Джесика и стана. — Алекс може всеки миг да влезе. Ще ушият ли до утре всичко необходимо?
Госпожа Уентуърт сложи длан върху ръката на Джес.
— Знаех си, че можем да разчитаме на теб, Джесика. Останалата част от града може, щом иска, да се изтяга в креслата и да чака Черния отмъстител да отърве клетниците, но аз знаех, че мога и сама нещо да предприема.
— Сигурни бяхме, че мразиш адмирала не по-малко от нас, защото те принуди да се омъжиш за Александър — добави Абигейл.
Джесика стисна зъби, за да не изтърси заядлив отговор.
— Ти мразиш ли Александър, задето те принуди с доста непочтен номер да се омъжиш за Итън?
Абигейл просия.
— Мисля, че трябва да съм му благодарна.
— Ще успеете ли да се измъкнете от къщи? — попита госпожа Уентуърт Джесика.
— Това ще е навярно най-трудното. Ще успея може би да склоня бащата на Александър да ми помогне.
— Сойер? Но той няма да върши нещо зад гърба на сина си, или?
Джесика свъси чело.
— Господин Монтгомъри е… доста разочарован от най-малкия си син, пък и много засегнат от всичко, което ни причиняват англичаните.
Госпожа Уентуърт кимна.
— Тогава е по-добре да си вървиш. Александър пак стърчи пред къщата. Да знаеш, дете мое, че бракът не е само това, което става през нощта. Алекс изглежда много загрижен за теб.
Джес погледна през прозореца и видя, че Алекс вече се качва навъсен по стълбата към верандата.
— Да, така е. Ще се видим утре вечер в десет. Дотогава трябва всичко да е готово. — Тя си тръгна и тъкмо отваряше вратата, когато Александър протягаше ръка да почука.
— За какво си говорихте? — попита веднага.
— Добър ден, Джесика — каза подигравателно Джес. — Прекара ли приятно? Кейкът пресен ли беше? — Тя го погледна в лицето. — Имаме намерение да свалим собственоръчно английското господство и да го заместим със свое правителство. Какво, според теб, може да обсъжда една жена с госпожа Уентуърт? Показа ми копринения плат, който си е купила, и се оплака от слугите, освен това похвали адмирала като приятен гост в дома й. — Джесика сама се чудеше на леснотата, с която лъжите се изнизваха от устата й. Сигурно защото е с благородна цел, обясни си тя.
Алекс я гледаше изпитателно в очите, сякаш за да разбере дали може да й вярва. Хвана я под ръка.
— Хайде да се прибираме. Толкова работа ни чака вкъщи.
Джесика изпъшка.
— Алекс, не може ли да се поразходим? Към Ковашкото заливче например?
Алекс гледаше косата й, лицето, ръката й върху неговата и си представяше усамотената малка пещера на брега.
— Това не бих могъл да преживея — отсече и се запъти към дома на Монтгомърови.