Джесика се задърпа. Но мъжът беше много по-силен от нея. Държеше с дясната си ръка китките й, а лявата вече шареше по панталона.
После той изведнъж се кротна.
Джесика продължаваше да се бори, но изведнъж разбра, че се е отлепил от нея или по-скоро някой го е метнал надалеч. Вдигна очи към нощното небе и видя Черния отмъстител да стои над нея с изваден кинжал.
Той й подаде мълчаливо ръка, вдигна я от земята и я изправи пред себе си. Виждаше как гневно святкат очите му зад маската.
— Аз… ние… — подхвана тя.
Той я дръпна за ръката и я поведе към коня. Джес сложи ръка на левия си хълбок и усети как кръвта се стича от прободната рана. Но не поиска да се оплаче.
Той я вдигна или по-скоро я бутна върху седлото, качи се зад нея и препусна навътре в гората.
Докато галопираха между дърветата, усети в лицето си хладния ветрец и се посъвзе. Седеше, обляна в лунна светлина, върху коня на мъжа, когото обичаше, а той я прегръщаше със силните си ръце. Мигът беше прекрасен, но по особен начин и смущаващ. Нещо не се връзваше, но не разбираше какво. Нали нападението мина успешно, разбира се само ако Аби и госпожа Уентуърт се приберат невредими. Но и нещо друго не беше наред.
Тя се обърна в седлото — поемаше шумно въздух, защото болката преминаваше сякаш с нажежено желязо през тялото й.
— Спри! — заповяда. — Трябва веднага да спреш!
Черния отмъстител се взря на бледата лунна светлина в лицето й, дръпна юздите на коня. Устните му веднага се озоваха върху нейните, той я целуваше по лицето, по очите.
— Не, моля те, недей! — прошепна тя и отметна глава, а устните му намериха шията й. — Къде ме водиш?
— У дома. В нашия дом, в Ковашкото заливче, там можем да се любим цяла нощ. Решил съм и да ти насиня дупето, задето си била толкова глупава, да се…
— Моля те, недей, не искам да се караме.
— Нямам намерение да се карам с теб, Джеси, любима.
— Трябва да ме заведеш вкъщи.
— Нали това правя.
— Не, искам да кажа, в моя дом и при Александър.
Тя се беше вкопчила здраво в него и сега усети как гърбът му се изпъна като стоманена струна, а гласът му прозвуча твърд, корав като тялото му.
— При Александър? Искаш да се прибереш при този окичен с дантели, пъшкащ пъзльо, след като току-що ти спасих живота?
Джесика се усети изведнъж сякаш разкъсана на две. Искаше да препусне с Черния отмъстител към пещерата, макар да знаеше, че ще се карат дали да спи с него, или не — ех, да й прости господ, знаеше, че ще изгуби спора. Но съзнаваше не по-малко ясно и че е длъжна да се прибере при Алекс.
— Той не е добре. Ако види, че ме няма в стаята, ужасно ще се притесни.
Погледът на Черния отмъстител сякаш се заби в очите й.
— Джес, да не би да обичаш този човек?
— Александър? Бих казала не. Но той ужасно се тревожи за мен, а има слабо сърце. Моля те, върни ме при него. — Джес усети как кръвта се стича по бедрото й. Може би раната бе причината да се държи така странно. Последното, което си пожелаваше в този миг, беше да се скара с Черния отмъстител. Но искаше Александър да я обгради с грижи.
Черния отмъстител слезе от седлото, после я пое и я свали на земята.
— Мисля, че си знаеш пътя за вкъщи — каза хладно. — Ще се моля никой да не те зърне в тези дрехи. — Той обърна коня и я остави сама насред гората.
Джес сподави стон, защото болката прониза пак хълбока й. До Монтгомърови трябваше да мине цели две мили, а се боеше да върви пеш. При всяка стъпка раната зейваше и сега усещаше как кръвта се стича вече по крака й.
Черния отмъстител я остави в началото на индианска пътечка, която щеше да я отведе до задната страна на къщата на Монтгомърови. Тя тръгна, но се спъна, облегна се за миг на един ствол, после направи още няколко крачки.
Сълзи на облекчение напълниха очите й, когато видя пред себе си дома на Монтгомърови и отворения прозорец на стаята си.
Беше й трудно да се изкачи и се беше подала едва наполовина в стаята, когато видя Александър да седи там. Очите му святкаха от гняв.
— Кълна се в бога, занапред изобщо няма да напускаш тази стая — посрещна я той. — Ще те окова тук, ще те уморя от глад, ще те…
— Алекс, помогни ми, ранена съм — едва успя да промълви, преди да се озове вътре.
Той я хвана, преди да се е строполила на пода, и я сложи на леглото.
— Алекс — прошепна тя.
Той не отговори, а разкъса дрехите й.
— Също като Черния отмъстител — засмя се тя и се усети най-сетне на сигурно място.
Той я остави да лежи гола до кръста, отиде в съседната стая и се върна с фенер, чисти превръзки и леген с вода. Беше свалил жакета си. Залови се да промива внимателно раната на хълбока й.
— Сърдиш ли ми се, Алекс? — попита тя с потрепващи от болката устни.