Тя заби лопатката в дупката на мидата. В прегръдките на истински мъж, разбира се, който знае как да зарадва и тялото, и душата й. Изпитваше угризения, че е издала на Черния отмъстител какви са отношенията им с Алекс, но беше като разкъсана между тези двама мъже. Плътски беше вярна и на двамата: не наруши брачния обет и не изневери на Алекс, но не спеше с мъжа си и така предаваше Черния отмъстител.
— Та аз изобщо нямам — изрече високо — изобщо нямам съпруг. И заби с все сила лопатката в дупката на мидата.
— Ти ще престанеш ли най-сетне да ме навикваш? — изкрещя Джесика на Елеонор. — Вече ти казах, че нищо не съм му сторила на Александър. Поне нищо ново. Занесох му ядене, дори му нарязах месото. Не зная как можех да съм по-мила с него. Казах даже, че дрехата му стои добре и придава хубав цвят на лицето му. Какво още се иска от мен?
— Тогава защо гледа толкова мрачно?
— Представа нямам. Не желае да говори с мен за здравето си. Мислиш ли, че има болки?
— Само болките, които ти му причиняваш.
— Аз? Не съм сторила нищо, което да…
Прекъсна ги силен удар, защото вратата се блъсна в стената. Мариана се втурна в стаята с пламнали бузи и сияещи очи.
— Чухте ли? Италиански кораб е хвърлил котва в пристанището. Някой каза, че Адам може да е на борда.
— Адам? — възкликна Джесика и пребледня.
— Да, да! — потвърди Мариана, въздъхна и затвори за миг възторжено очи. — Най-големият ми брат. Адам, борецът, Адам, най-красивият. Адам е дошъл да ни спаси.
— Англичаните ще изгорят града ни до основи, ако още някой почне да ни спасява — каза Елеонор.
Джесика огледа вехтата си, кърпена рокля.
— Не мога да застана пред Адам с тези дрехи. Искам да имам рокля, хубава като червения костюм на Александър. Хайде, не стой така, Мариана, косата ти на нищо не прилича.
— Да, да, разбира се — възкликна Мариана и хукна.
— Само не казвай на Александър, че се гласиш за… — извика Елеонор подир Джесика. Но тя беше изчезнала зад близкия ъгъл. — Адам! — възкликна високо и опипа собствената си коса. Трябва, навярно, и тя да се поиздокара, преди прочутият Адам да се появи.
Джесика отвори вратата на Александър. На лицето й се четеше оживление и очакване.
— Какво има? — попита Александър и затвори книгата.
— Нищо. — Джес взе да рови в един сандък в ъгъла на стаята. — О, Алекс, толкова искам да ми купиш червена рокля, нали ми обеща.
Алекс веднага скочи от креслото и я хвана за ръцете.
— Да не отиваш на среща с Черния отмъстител? — попита и я стрелна сърдито.
— Сега нямам време за твоите изблици на ревност. Мариана каза, че току-що е хвърлил котва кораб от Италия и че Адам може да е на борда.
— Адам? Моят брат Адам?
— Ами да, разбира се, точно този Адам. Алекс, иди кажи на баща си.
— Аз ли трябва да му съобщя, че Адам Безукорния, ще си е скоро у дома?
Тя пусна капака на сандъка.
— Александър, защо не ми кажеш какво те мъчи? От няколко дена само ми намираш кусури.
— Това е единственото, което мога да правя с теб, нали така, мое мило невинно женче?
Изразът на лицето й се смекчи.
— Значи това било, спомняш си времето, когато още си бил мъж. Алекс, кълна ти се, че няма да спя нито с Черния отмъстител, нито с Адам или с когото и да било друг. Нямаш никакъв повод да ревнуваш. Да си виждал синьото ветрило на майка си?
— Искаш да носиш сатен за посрещането на брат ми? Искаш да стъпиш на този мръсен вонящ кей в копринена рокля?
Тя преброи до десет, за да запази спокойствие.
— Алекс, ти носиш всеки ден и по всеки повод сатен. А сега ще ми помогнеш ли да се облека?
— Ще имаш да вземаш! — извика той и изтича от стаята.
— Мъже! — каза пренебрежително Джесика и избърза по коридора да потърси сестра си. Дано тя й помогне да се преоблече.
Когато корабът спря на кея, там се беше събрал почти цял Уорбрук, готов да поздрави първородния син на семейство Монтгомъри. Само че той не беше на борда. Капитанът не беше чувал за Адам Монтгомъри, нито знаеше къде може да е.
Сякаш по команда, всички на кея проявиха нескрито разочарованието си.
Джесика се дръпна на три пъти от Александър, защото вече не понасяше ревнивото му мърморене. Изпита, разбира се, и съчувствие към него, защото на брат му бе оказано внимание, на което би имал пълно право и той. На Адам, то се знае, никой нямаше да се присмива. Разочарована, Джес видя как моряците свалиха по трапа двайсет и три кожени куфара, последвани от три камериерки.