— Здравейте — каза Джес и жената вдигна към нея хубавото си личице. — Доволна сте, надявам се, от престоя си в Уорбрук. Не можах да ви отделя достатъчно време, но се надявам, че Алекс има грижата.
— Да — каза предпазливо графинята. — Много внимателен домакин е, благодаря.
Джес се усмихна и седна на стената близо до нея.
— Алекс обясни ли ви какво става сега в Уорбрук? Разказа ли ви на какъв гнет сме подложени всички?
Графинята отвори широко очи.
— Не, всъщност не. Спомена май нещо, но…
Джес се наведе напред. Графинята веднага се дръпна, сякаш от страх, че Джес може да я удари.
— Питам се дали не можете да ми помогнете — продължи Джес. — Толкова сте хубава, а имам нужда от подкрепата на красива жена.
— Така ли? — възкликна графинята, явно заинтригувана. — Как мога да помогна?
— Чували сте навярно за адмирал Уестморланд, нали? Англичаните са го пратили да залови Черния отмъстител. Още не е успял. — Джесика се усмихна. — Някои от нас помогнаха на Черния отмъстител в смелите му действия.
— Александър ми разказа за вашето участие в няколко нападения, както той ги нарече. Английските войници… — Тя млъкна и погледна Джес право в лицето. — Не ми е разказал всъщност кой знае колко.
Аха! — каза си Джес, разказал й е значи за онази нощ! Тя сдържа усмивката си.
— Да, правим каквото можем, за да помогнем на Черния отмъстител. След последното му нападение адмиралът наказва града, като конфискува товара на корабите. В няколко случая конфискува и самия кораб. Боя се, че скоро ще го направи пак. Трябва да ми помогнете да разбера дали е така.
— Аз ли? — попита графинята. — Но как мога да ви помогна?
— Адмиралът е на квартира у госпожа Уентуърт, а тя ме покани на чай. Вчера адмиралът е получил от Англия запечатан документ, много искам да разбера какво пише в него.
— Но какво трябва да правя аз?
— Адмиралът си пада по хубави жени, а вие сте хубава. Искам да привлечете вниманието му, пък аз ще претърся в това време неговото бюро.
Софи се усмихна на комплиментите на Джес, но после стана сериозна.
— Ами ако ви хванат? Какво ще стане, ако адмиралът разбере, че съм ваша съучастничка?
— Ще ни обесят.
— О! — На Софи й трябваше известно време, за да го смели.
— Софи, ако позволите да ви наричам така, — вие можете да се справите блестящо с тази задача. Само като си помисля какъв успех имате при Алекс…
— Как да ви разбирам? Алекс и аз сме стари приятели.
— Да, и се радвам, че той ви има. Алекс е и мой приятел, а се радвам, когато приятелите ми са щастливи.
— Да не би да ревнувате?
— Ни най-малко. Той заслужава да бъде щастлив, а нещата, на които може да се радва, са толкова малко.
— Може би има друг мъж, когото истински ревнувате? — попита Софи. И се наведе на свой ред напред.
— Алекс е мой съпруг.
Софи се засмя.
— А как стоят нещата с Черния отмъстител, за когото слушам толкова често? Наистина ли е толкова привлекателен и красив, както се твърди?
— Нещо повече дори — засмя се Джесика. — Е, съгласна ли сте да ни помогнете в онова, което искаме да направим в дома на госпожа Уентуърт?
— Черния отмъстител е съвсем различен от Алекс, нали?
— Изобщо не могат да бъдат сравнявани. Ако се страхувате, направо си кажете. Ще ви разбера. Но искам да знаете, че ако ме хванат, няма да ви издам.
— Хм. Нямаше ли да е чудесно, ако можехте да обедините интелигентността на Александър с мъжествеността на Черния отмъстител? Бихте имали възхитителен съпруг.
— Подобно човешко създание не съществува. Човек притежава или ум, или хубост. Никога и двете. Та ще ми помогнете или не?
Софи изгледа критично Джес.
— Само ако си ушиете за случая подходяща рокля. Какво си мисли всъщност вашият съпруг? Наистина ли нямате поне една прилична рокля?
— Алекс ми даде всички рокли, които са били някога на майка му.
Графинята изрече нещо доста язвително на италиански.
— Алекс обеща да ми купи червена рокля.
— Така ли? Но не я получихте? Елате, Джесика, чака ни много работа. Трябва да съберем най-добрите шивачки в града.
— Шест?
— Колкото по-скоро си свършат работата, толкова по-добре. За колко часа сме канени утре на чай, на срещна с въпросния адмирал?
— За четири след обед.
— Трудно, но не и невъзможно.
Докато Джесика и Софи прекосяваха гостната, при което графинята произнасяше сто думи в секунда, Джес смигна на сестра си.
— Какво си й направила на Софи? — настояваше да разбере Алекс.
— Не разбирам за какво говориш, Алекс — отвърна с невинен поглед Джес. — Само я поканих при госпожа Уентуърт на чаша чай. Да, зная, че ми нямаш доверие. Затова помислих, че тя ще може да ме контролира.