Глен Кук
Черният отряд
(книга 1 от "Черният отряд")
Тази книга е за хората от дружеството за научна фантастика в Сейнт Луис. Обичам ви!
Знахаря говореше пред събралите се членове на Черния отряд:
— В древността армията ни е била съставена само от чернокожи войници. Оттам идва и името ни. Бавният път на север довел до намаляването на числеността и до промяна в цвета на кожата. Днес Едноокия е единственият черен. Ние сме последното от Дванайсетте истински братства. Надживели сме с повече от век другите, но се боя, че светлината скоро ще помръкне и за нас. Страхувам се, че тази задача може да бъде последната. Историята обръща нова страница. И когато я отгърне, най-великият военен отряд ще изчезне от лицето на земята и ще бъде забравен… Но Знахаря грешеше…
1.
Легатът
Имаше предостатъчно чудеса и предзнаменования, твърди Едноокия. Трябва да обвиняваме самите себе си, че ги изтълкувахме погрешно, физическият недъг на нашия магьосник по никакъв начин не накърнява изумителната му памет за минали събития.
Гръм от ясно небе порази Хълма на некропола. Върху бронзовата плоча, пломбираща гробницата на форвалака, се стовари светкавица и заличи наполовина ограничителната магия. Посипа се дъжд от отломки. Статуи прокървиха. Свещеници от различни храмове разказваха за открити жертви на ритуални убийства с извадени сърца и черни дробове. Една от тях дори била още жива и успяла да избяга с разпрани вътрешности. Така и не я намерили… В Разклонените казарми, където бяха разквартирувани Градските кохорти, статуята на Тюкс се обърнала. Девет поредни нощи десет черни лешояда кръжаха над Бастиона. След това единият прогони орела от гнездото му на върха на Хартиената кула.
Астролозите отказаха да правят тълкувания от страх за живота си. Луд гадател скиташе по улиците, провъзгласявайки настъпващия свършек на света. Не само орелът отлетя от Бастиона, но бръшлянът по-външния крепостен вал изсъхна и отстъпи място на пълзящо растение, което изглеждаше черно дори под най-ярките слънчеви лъчи.
Но това се повтаря всяка година. Впоследствие глупаците виждат поличби навсякъде.
Трябваше да бъдем подготвени по-добре. Разполагахме с четири достатъчно обучени магьосника, които да бдят срещу хищните идни дни, макар в никакъв случай да не бяха толкова високо технични, че да ги предрекат в овчи черва.
Все пак най-добрите авгури са тези, които пророкуват според предзнаменованията на миналото. Те трупат изумителни записки.
Берил се вълнува постоянно, готов да прекрачи стъпалото към хаоса. Кралицата на Градовете на скъпоценните камъни беше стара и рухнала, и умопобъркана, пропита със зловонието на извратеността и моралния упадък. Само глупак би се изненадал, ако попадне на нещо, което се прокрадва из улиците в потайна доба.
Бях разтворил широко капаците на всички прозорци и се молех за полъх, който да прогони миризмата на развалена риба от пристанището. Но бризът нямаше да успее да полюшне дори паяжина. Избърсах лицето си и направих гримаса към първия си пациент.
— Пак ли кръшкаш, Къдрав?
Той се ухили немощно. Лицето му беше пребледняло. Главата му приличаше на излъскано щраусово яйце, откъдето идваше и прякорът му.
— Боли ме корем, Знахар… Зле ми е. Наистина!
Проверих графика за дежурствата и разписанието за задълженията на стражите. Не видях нищо, от което да иска да се измъкне.
— Хм… — сложих професионалната си маска, сигурен в диагнозата. Кожата му беше хладна и влажна въпреки жегата. — Напоследък ял ли си нещо, което не си взел от продоволствения склад?
На главата му кацна муха и запълзя наперено като победител. Той не я забеляза.
— Да, три-четири пъти.
— Хм — забърках противна, прилична на мляко отвара. — Изпий я. До дъно!
При първата глътка цялото му лице се сбръчка.
— Виж, Знахар, аз…
Ароматът на цяра ми погнуси дори мен.
— Пий, приятелю. Двамина умряха, преди да открия този лек. След това Пандиза го глътна и оцеля.
За което се носеха слухове. Той пресуши чашата.
Мислиш, че е отрова? Че проклетниците от Синия клан са ми дали нещо?
— Успокой се. Ще се оправиш. Дааа… Така поне изглежда — беше се наложило да разпоря Белоокия и Дивия Брус, за да науча истината. Отровата беше почти неразличима — Иди полегни ей-там, да те лъхне бризът — ако проклетият кучи син изобщо задуха. И не мърдай. Дай възможност на цяра да подейства — настаних го на походното легло и попитах: — Какво яде навън?