— Какво искаш от мене, милейди?
Рейвън се огледа предпазливо към кулата и се дръпна назад в сянката. Любопитен, Дрейк я последва.
— Сестрата на майка ми живее в Шотландия. Съпругът й е на служба в шотландския кралски двор. Само искам да ме придружиш до Шотландия, преди да се е състояла сватбената церемония. Имам намерение да се поставя под покровителството на леля Юнис и да я помоля да ме защити.
— Нямам време за губене със страхливи госпожички, които се плашат от брака — каза намусено Дрейк.
— Ти харесваш Уолдо точно колкото и аз — нападна го Рейвън. — Никога ли не си му завиждал, че той е наследник на баща ви, докато ти си по-големият син?
Думите на Рейвън отвориха старите рани. През цялото време майката и бабата на Дрейк бяха настоявали, че бракът на Базил с Лита е бил законен и задължаващ, че Дрейк не е роден извън брачните връзки. Баба Нола се кълнеше, че съществува доказателство за това и когато му дойде времето, Дрейк ще го получи. След като бащата на Дрейк умря, вече не изглеждаше наложително да доказва законността на своето рождение. Нямаше нужда да убеждава другите в каквото и да било. Той беше Черният рицар, име, спечелено със самоотвержено показване на храброст и бойни умения. Нямаше нужда от друго име.
— Уолдо може спокойно да си стои в Еър. Аз имам Уиндхърст и титлата, която ми даде кралят.
— Моля те, помогни ми, лорд Дрейк — замоли го Рейвън. — Отчаяна съм. Готова съм да тръгна, когато кажеш.
Той виждаше пред себе си лицето й, блед овал, по-бял от лунната светлина, която го огряваше. Очите й бяха широко отворени, умоляващи и той трябваше да ги избягва, за да не изпита съчувствие към молбата й. Дрейк знаеше, че ако Рейвън се омъжи за неговия несъщ брат, животът й няма да бъде лек. Макар че двамата с Уолдо се бяха сражавали на различни места във Франция, Дрейк беше чувал за жестокостта на Уолдо към слугите, пленниците и жените от завзетите градове. Уолдо и неговите войници изнасилваха и плячкосваха безогледно, въпреки заповедите на Едуард да не постъпват така. Дрейк не би поверил на Уолдо дори куче.
Дрейк обаче беше станал суров мъж, неподатлив на милост.
— Не, не мога да ти помогна. Ти не си нищо за мене, Рейвън ъф Чърк. Приятелството ни свърши в деня, когато ме предаде. Поверих ти една тайна, а ти изтича право при баща си с нея. Намери си друг защитник, милейди.
Рейвън преглътна суровото обвинение, ядосана, че Дрейк не иска да й помогне.
— Нищо друго ли не мога да кажа, или да направя, за да променя решението ти?
Сребристият му поглед се спря на гърдите й, после се плъзна надолу, към мястото, където се съединяваха бедрата й. Поради някаква необяснима причина той искаше да я оскърби, да я нарани така, както някога тя го беше наранила. Надяваше се оскърбителното му предложение да я накара да избяга.
— Може би, ако се повъргаляме двамата в сеното, ще си променя решението.
Рейвън си пое дълбоко дъх.
— Какво? Оскърбявате ме, сър. Искате нещо, което не мога да ви дам.
Той й отправи подигравателна усмивка.
— На това разчитах, милейди.
После направи нещо, което не биваше да прави, нещо, което никога не би направил, ако не беше така необичайно привлечен от Рейвън ъф Чърк. Сграбчи я грубо и притисна устни в нейните.
Невинната й реакция на предишната му целувка го беше заинтригувала. Очевидно Рейвън никога преди не беше вкусвала страстта. Тази първа бегла целувка беше само опит в сравнение с това, което той искаше да направи наистина с нея. Искаше да изследва устата й с езика си, да разбере дали е така нежна, както изглежда. Искаше да докосне девствените й гърди и да чуе как тя изхълцва, когато усети първото вълнение от възбудата.
Не обърна внимание на приглушения й протест и целувката му стана още по-дълбока, той вмъкна езика си в устата й, а ръката му потърси твърдата й гръд. Засмука езика й, а нямата й молба се превърна във въздишка, когато той напипа щръкналото зърно и го стисна. То се втвърди в дланта му и той се усмихна. Тогава притисна коляно между нейните бедра, раздели ги така, че тя да може да го обгърне с тях.
Въздишката й се превърна в стон, докато тя търкаше плътта си в коляното му, сякаш търсейки нещо, което и се изплъзва. Той знаеше точно от какво има нужда тя. Щеше да я положи в мекото сено и да я вземе, ако един глас отвън, който я викаше, не ги бе прекъснал. Разбра, че тя също усети, че не са сами, защото почувства как се напряга и поглежда назад.
— Рейвън, къде си? Прислужницата каза, че не си се върнала в стаята.
— Уолдо — прошепна тя с приглушен глас.
Дрейк не каза нищо. Тялото му се стегна, докато Уолдо се приближаваше към тях. Носеше факел, за да осветява пътя си и вече ги беше забелязал, така че нямаше къде да се измъкнат.