Тука Кебар протегна шия, изправи се на един крак, готов да възрази, но Мува забърза и не искаше да прекъсне речта си.
— Потърпи! Всичко ще чуеш и разбереш. Ти вчера си дошъл на белия свят и нямаш ум, колкото единият ми нокът. Аз съм виждала как големите щъркове избиват малките и хилавите, когато се готвят на път зад сините планини, хе там далек, в края на небето и на земята. Изкълвават ги и им изпиват кръвта с клюновете, та да не им пречат из пътя. Никого не жалят — стига да видят, че е престарял или болен. Не беше отколе, видях с очите си…
И Мува се унесе да разказва всякакви ужаси за щърковете. С изтръпнало сърце слушаше Кебар и може би нямаше да повярва, ако всичко туй му говореше някоя друга птица, а не мъдрата Мува. Но най-силно бе поразен Кебар, когато узна, че неговият живот не е никак сигурен, защото всеки отбелязан щърк бива убит на тръгване за топлите земи.
— Ако не бе тъй, щяха свободно да те пуснат на блатото — прибави убедително Мува и зареди още по-тежки думи, от които Кебар цял трепереше. И какво не му разказа кукумявката! Тя нарече врабеца Зизи глупав лъжец, като уверяваше, че никога не й минавала през ум мисъл да изгаря щърково гнездо. Нима са малко другите й грижи! За да го увери в своята привързаност, Мува научи неопитния щърк на безброй хитрости и му каза, че трябва по-често да се допитва до нея, ако иска да си нареди лек и хубав живот.
Така говореше в топлата лятна нощ кукумявката Мува върху самотното щърково гнездо на клонатия дъб под далечното, незнайно небе, в облачните пазви на което още бягаше, изгубваше се и изплуваше отново пълната месечина. И дълго още звънтяха в ушите на Кебар тия нови, замайващи думи, каквито той никога, никога дотогаз не бе слушал.
Кукумявката отколе вече се изгуби над тъмните селски дворове и плетища, за да търси мишки или да дебне заспали по дървесата и покривите птички, докато не забелее небето на изток, а Кебар още стоеше натъжен и изплашен в гнездото, впил безпокойни очи към полето. Скоро в далечината се показаха малки петна, които растяха и летяха, прилични на нощни пеперуди, към дъба. Други такива тъмни точки се повдигнаха от блатото и заплуваха на разни страни. Когато изминаха още няколко мига и Кебар позна своите родители, той се сгуши в гнездото и се престори на спящ — също както Мува го беше научила преди малко. Престори се, и тъй хитро, щото най-прозорливото око не би се досетило, че бързо-лудо тупка сърцето му под перушината. И Кебар чу всичко, когато птичата челяд шумно кацна в гнездото. Там, на блатото, имало бой с чаплите и затуй окъснели. Бану разказваше, че една злобна и завистлива чапла — каквито са всичките чапли! — останала полумъртва в камъшите и така й се падало. Дълго не заспиваха щърковете и до омала гълчаха за изранените, разкървавени чапли, а Кебар скрито мислеше за онова, което бе чул от кукумявката Мува, и наздраво почваше да се съмнява дали наистина щърковете са най-мъдрите и удивителни птици под слънцето.
Така, измъчван от лоши предчувствия и с тревожни мисли в малкия си мозък, Кебар заспа неспокоен, кратък сън и на утринта се дигна още в зори. Той заби с клюна си, за да обади почването на деня, и сетне до самата вечер прекара със своите потайни мисли, като се преструваше, че нито знае, нито е сънувал за боя в блатото.
А всъщност оттогаз поумнелият Кебар нямаше друга мисъл в главата си. Докато неговите братчета отиваха заедно с Косру и Бану на лов, черният щърк хвърчеше ниско над селото, кацаше над покривите и копите сено и със завист гледаше на кокошките и юрдечките, които цял ден ровеха из буренясалите дворове, квачеха или тромо бягаха, подгонени от петела.
Най-много обичаше Кебар обширния, потънал в зеленина двор на Мартин Чука, дето някога са живели родителите му. В този двор щъркът намираше всичките забранени развлечения и радости, недостъпни за него там, върху високото гнездо на дъба. Той ходеше в двора свободно и важно, като че бе се родил и расъл сред кокошките и пъдпъдъците. Но истинско щастие за Кебар бе приятелството на кучето Шаро, което още помнеше старите му родители и сега бързаше да вземе под своя закрила черния щърк.
Кукумявката Мува, то се знае, не забравяше своите съвети и често мъдруваше пред Кебара:
— Хората със своята глупост мислят, че щърковете донасят щастие на къщата, в която живеят. Недей забравя това и се дръж господарски. Къде има по-щастлив щърк от тебе?
В края на четвъртото новолуние Бану отведе Кебара на блатото. Не по-зле от другите млади щъркове той се провираше сред камъшите, издебваше страхливите жаби или ловеше пиявици в застоялата вода. Но всичко това скоро му дотегна. Бекасите и дивите патици не оставяха мирно новия си гост и Кебар не поиска втори път да търпи техния празен глъч. Отиваше той на блатото само сегиз-тогиз, като се криеше в най-запустелите места и търсеше в шубраците полски мишки и бръмбари. Мернеше ли се отнейде непозната птица, Кебар бягаше настрани, криеше се зад високите храсти и така стана още по-омразен на блатните птици.