А славата му в двора на Мартин Чука все повече растеше и все по-често Кебар кацаше по стоборите на покривите на селските къщи, като гълташе лакомо, каквото му подхвърлят. Всички птици знаеха за приятелството му с кучето Шаро и със завист гледаха на чернокрилия щърк, гиздав и обичан.
Един ден най-малкото осемгодишно момче на Мартин Чука се пошегува с Кебара и му отряза краищата на крилата. Оттогаз черният щърк не можеше да хвърчи дълго и скоро, отмалял, се спускаше за почивка. Кукумявката Мува, при която отиде да се оплаче Кебар — това се случваше твърде често, — самодоволно замаха късата си опашка и дълбокомислено почна да убеждава щърка, че и това дребно нещастие съдбата му е пратила само за по-голямо добро. Мува разказваше също, че небето е празно и че една умна птица няма какво да търси там, тъй като всички хубави и полезни неща се срещат по земята. А и бухалът Кебел, който знаеше безброй мъдрости от хората, неведнъж е повтарял, че да хвърчиш високо, то значи ниско да паднеш. За какво са празни мъки, щом животът е толкова лек и светът — неизказано хубав.
Наистина зле посрещнаха вечерта Кебара в гнездото неговите стари родители, гневно го заглеждаха и двамата му братя връстници. Тежък стана животът на черния щърк в бащиното гнездо; не го обичаха вече там и ден след ден сипеха горчиви навети над глупавата му глава. Страхуваха се и бягаха от него, като че смърт носеше. А една нощ в полусън той чу какво му прокобяваше Бану и цял затрепера от страх, че заедно с другите болни или престарели щъркове ще го убият и него, преди да хвръкнат на юг.
Скоро бягаше лятото и в един задушлив юлски ден щърковете прилетяха с хиляди от всички краища и се събраха в Бяло поле, готови за далечен път. Онези, които от болести и хилавост не можеха да хвърчат заедно с ятото, покорно чакаха участта си. Те изглеждаха спокойни, макар да знаеха, че са обречени за жертва на белия бог, комуто се кланят белите щъркове. Старият и мъдър Сеавей гръмко затрака и цялото поле гробно утихна. Щърковете обърнаха черни искрящи очи към обречените и безстрастно ги загледаха. После, когато Сеавей повторно заби с червения си клюн, всички щъркове, като че залюлени от вихрушка, на кървавобелезникав облак се спуснаха върху беззащитните жертви и за няколко мига мястото, дето стояха, се покри с бездушни лешове и окървавени перушини, които вятърът повличаше и замиташе с тях бодилите и блатските камъши.
После като белокъдри набуяли вълни на морски отлив щърковете се пръснаха по полето в очакване. Сеавей подскачаше или прелиташе От едно място на друго, като стрелваше със светкавично бързи погледи всеки щърк. Когато стигна в самия край на ятото, той видя сгушена до един меголист челядта на Косру и укорно заклати глава, защото не видя при тях младия Кебар. Виновно загледа Бану и не намираше думи да разкаже, че нейният чернокрилец страхливо се е скрил в селото. Сеавей нямаше време да чака и бързо отмина, за да види с очите си как всичко е наред.
А в това време Кебар уплашено се гушеше в глъхналия двор на Мартиновата къща и от час на час кацаше върху покрива й, гледаше небето към блатото в очакване да се покажат щърковете. В двора кокошките и гъските, както винаги, усърдно ровеха в сметта и кълвяха гниещите зърна, нехаейки за голямата грижа на Кебара. Само Шаро дружелюбно махаше опашка, когато се случеше близо до него, и дълбоките му сиви очи светеха от обич.
— Погледай, Шаро — възкликна радостно малкият Петьо, като милваше рунтавото черно куче по шията, — щърковете си отиват вече, а нашият остава.
При тия думи Петьо подхвърли къшея хляб, що се върдаляше из джобовете му от сутринта, на Кебара, като не снемаше учудени и ликуващи очи от него. Но щъркът нито погледна хвърления къшей, цял прехласнат в гледката, която него миг чертаеха по небето щърковете от Бяло поле. Две тъмни бляскави ленти прорязаха бездънната синева в следпладнешката омара на късното лято и се вдигаха над селото като кобно знамение. Сбрани в началото, подобно главата на чудновата комета, двете тъмнеещи във висинето ивици, все повече отдалечени, бягаха една от друга и обземаха половината небе. Ето, те вече стигнаха крайнината на селото, тъй близко, щото ясно можаха да се различат обтегнатите напред тънки шии на щърковете и да се чуе глухият шум от крилата им. Но бързо-бързо се изгубваха те в незнайното лятно небе и също тъй бързо растеше горестта на Кебара и очите му се овлажняваха от недобри предчувствия. Той прехвърча връз кирпичения, опушен комин на близката къща и оттам дълго още се взира подир ятото. Като запокитени на възбог, фантастично кръстосани стрели, двете редици щъркове тънеха в далечината, смаляваха се дребните точки и заприличваха на зърна от броеница, която незнайна ръка е хвърлила в пространствата за дар от свети земи.