— Повечето.
— И?
— Мисля, че Бремър трябва да бъде наказан, без да умира.
— Поучаваш ли ме?
— Може би — отвърна Харват. — Всъщност да. Трябва да има съдебен процес. Да опреш дуло в челото му и да дръпнеш спусъка означава да постъпиш, както той постъпи с Райли и другите.
— Справедливостта ще възтържествува.
— Наистина ли мислиш така?
Кейси извърна очи.
— Не ми се говори повече.
Удобен начин да загърби спора, но Харват не настоя. В крайна сметка тя щеше да постъпи както реши.
Важното сега бе да се доберат до Крейг Мидълтън и да предотвратят плана му. Бремър им бе отправил сравнително прилично, макар и рисковано, предложение как да осъществят първата задача. Харват трябваше да се погрижи да не попаднат в клопка.
56
Вашингтон, окръг Колумбия
Номерът беше не да открие мъжете, които му трябват, а да ги опази трезви, или поне сравнително трезви, за да си свършат работата. Операцията беше точно копие на онази, която Рийд Карлтън и Томи Банкс бяха провели преди повече от трийсет години.
„Оглеждайте се за якета «Барбър»“ беше съвет, който мнозина западни агенти получаваха, особено в началото на 80-те години на XX век. Известните зелени британски якета за всички сезони имаха много джобове за складиране на оборудване, бяха стилни, но не прекалено, и изключително популярни сред хората в разузнавателния бранш. Окажете ли се в беда, поучаваха новобранците, оглеждайте се за якета „Барбър“. Нищо чудно да намерите приятел.
Носеха се слухове, че Съветите са разбрали за този съвет и всичките им агенти — от Банкок до Берлин — били инструктирани да си отварят очите за това непретенциозно, но отличително облекло. Дали беше вярно, или се дължеше на параноята на Студената война, Банкс не знаеше със сигурност, но бе решил да провери. Щеше да му помогне да осъществи плана си и в никакъв случай нямаше да навреди.
С Карлтън изпълняваха изключително деликатна операция зад Желязната завеса. Високопоставен унгарски агент бе решил да смени лагера и те бяха изпратени в Будапеща да установят контакт с него. Задачата им беше да проверят дали сделката си струва, да преценят доколко ще им е полезен и да го преведат от Унгария в Австрия, където да го разпитат щателно във Виена, преди да отлети за САЩ.
Двамата с Банкс — по онова време агенти на ЦРУ — пристигнаха в Будапеща поотделно. Веднага се сдобиха с „опашки“ — екипи от унгарските тайни служби, подсилени от руското КГБ. Все едно знаеха, че идват. Карлтън и Банкс усетиха, че са попаднали в клопка, но нямаха друг избор, освен да продължат играта.
Опитаха различни ходове да заблудят разузнавателните отряди, но неуспешно. Някой някъде беше много загрижен начинанието им да се провали. В крайна сметка Банкс измисли уловката, благодарение на която се освободиха от преследвачите. Десетилетия по-късно Карлтън възнамеряваше да приложи същата уловка, но не за да заблуди преследвачите си, а да ги изведе на светло.
Вашингтонската гара Юниън Стейшън беше сборен пункт на пътуващите за работа до града. Беше претъпкана и сутрин, и вечер, но вечерното гъмжило беше по-различно. Хората не се изливаха на пероните, устремени към работните си места, а се вливаха в тях и изтощени след дългия работен ден, не крачеха толкова енергично. Някои се движеха целеустремено, но повечето вървяха бавно и на тълпи, сякаш под въздействието на колективен автопилот.
Предполагайки, че бившият му ментор е заобиколен от дигитални капани, Карлтън бе решил да му изпрати имейл. Внимаваше обаче. Искаше да възбуди интереса на другата страна, но без да се набива излишно на очи. Все пак той самият поставяше капан.
Последното, което искаше, е да ги уплаши. Целта бе да повярват, че държат всички козове и ще го надхитрят.
Освен това Банкс трябваше да разбере съобщението. Оказа се, че тревогите са били излишни. Банкс си спомняше операцията в Будапеща, сякаш се бе състояла вчера.
Карлтън откри двамата мъже край приют за бездомници в Балтимор. И двамата приеха охотно предложението да спечелят няколко стотачки. Кой отказва лесни пари? След като им купи нови дрехи и ги приведе в приличен вид, той ги нахрани и ги откара във Вашингтон да им покаже какво трябва да направят.
После ги използва да оставят съобщение на Банкс с последни инструкции. Накрая ги заведе да изпият по чаша кафе, контролирайки количеството „есенция“, която добавяха от бутилка уиски, купена пътьом. Предложи им да се нахранят още веднъж преди операцията, но те отказаха. Той реши да се задоволи с факта, че изобщо е стигнал дотук и е успял да ги опази достатъчно трезви да функционират.