Той замръзна неподвижно и в същия миг гласът на жената стихна. Мъжът запротестира приглушено, но млъкна веднага, сякаш жената е запушила устата му с длан.
Харват не помръдваше, но умът му работеше трескаво. По дяволите! Трябваше да реши. Дали мъжът щеше да убеди жената, че няма нищо страшно. Съмняваше се. Бяха изгубили елемента на изненадата. Време беше да нахлуят в спалнята.
59
Харват пристъпи напред, вдигна крак и отвори с ритник вратата на спалнята. Интериорът не приличаше точно на тъмница, както си го представяше.
Беше нещо като килия, достойна за Ханибал Лектър. По стените и тавана имаше панели от лъскава стомана и куки — за окачване на какво, не искаше дори да гадае. Подът беше циментов и в средата имаше сифон. Прозорецът също беше покрит със стомана; само през тясна цепнатина от матово стъкло се процеждаше бледа флуоресцентна светлина. Друга флуоресцентна лампа висеше от тавана. В ъгъла имаше толкова тясна клетка, че човешко същество би се побрало вътре само в ембрионална поза.
Двамата обитатели на стаята отговаряха съвършено на налудничавата обстановка. До отсрещната стена на табуретка до кушетка от стомана седеше около шейсетгодишна жена. Беше облечена в нещо като военна или полицейска униформа, а до нея стоеше табла със странни и ужасяващи инструменти. Харват не изпитваше никакво желание да узнава нито естеството, нито предназначението им.
Жената стискаше медицинска ножица и режеше с тях дрехите на мъжа, завързан към кушетката пред нея. Посягаше към бельото на Кърт Шрьодер, когато Харват ритна вратата.
— Какво става, по дяволите? — попита жената, когато Харват и Роудс влетяха в стаята с вдигнати оръжия. — За какви се мислите, мамка му!
— Млъкни — нареди й Харват, изтръгна ножицата и събори с ритник таблата.
— Дано имате заповед за обиск, защото адвокатът ми си пада много по проклети ченгета.
— Елизабет, прави каквото ти казват — обади се Шрьодер.
Жената се стъписа и за миг не знаеше какво да отговори.
— Какво?
— Тези не са ченгета.
— Как разбра?
— Първо, оръжията им са със заглушители. Второ, познавам единия. Или по-точно знам кой е.
— Ти си виновен значи? — възнегодува жената. — Нахлуват в работния ми кабинет, ритат врати и размахват пистолети в лицето ми, а аз да се примиря? Няма да стане! Ако някой не ми обясни какво, по дяволите, става, ще се обадя в полицията!
Харват погледна Роудс.
— Изведи я оттук.
— Как не! — заяви жената, когато Роудс си прибра пистолета и тръгна към нея.
— По лесния или по трудния начин? — попита Роудс. — Ти решаваш.
Жената изсумтя презрително:
— Не се страхувам от теб.
— Грешен отговор — отвърна Роудс и събори жената от табуретката със светкавичен саблен удар по лицето й.
Целеше по-скоро да я зашемети, отколкото да я нарани. Преди да успее да се строполи на пода, Роудс се хвърли върху нея и завърза китките й.
— Гледай да не вдига шум — каза Харват и й подритна тиксо за запушване на устата, паднало от таблата.
Роудс го залепи на устата на жената, вдигна я и я поведе към вратата.
Когато понечиха да излязат, Харват добави:
— Виж дали има камери. Ако има, разбери къде е записващото устройство.
Тя кимна и излезе с пленничката си. Двамата мъже останаха сами.
Харват отиде до съборената табла, вдигна я и затъкна пистолета си в колана. Започна да изважда съдържанието на джобовете си и да го подрежда методично върху таблата — нож, клещи, две запалки и чук. Накрая добави и медицинската ножица на жената.
Младият мъж се опита да си придаде спокойно изражение.
— Не са необходими.
Харват се престори, че не го чува.
— Казах, че не са необходими.
Харват си свали палтото, захвърли го в ъгъла на стаята и си нави ръкавите.
Спокойствието на младия мъж започна да се изпарява.
— Говоря сериозно, не са необходими.
Харват провери дали младият мъж е завързан здраво, придърпа табуретката до кушетката, остави подноса върху подвижната масичка и седна.
— Не ме ли чуваш? — прохленчи Шрьодер, докато той оглеждаше инструментите. — Не ти трябват!