Очите на Никълъс се премрежиха и ухото му закънтя от кръвта, нахлуваща към мястото на удара. Вече беше разоръжен и нямаше нужда да гадае какво го очаква. Единственият въпрос беше колко лошо ще бъде.
Видя как мъжът със счупения нос и с изцапаната с кръв риза се изправя и застава до другаря си.
— Сега ще си платиш, дребен проклетнико! — просъска той.
При тези думи откъм вратата на тоалетната полъхна въздух и тя се отвори. Някой влезе. От мястото, където беше паднал, Никълъс различи кожени панталони. Чу отчетлив пукот от сгъваема палка и атаката започна.
Жената повали първо пияния със счупения нос, удряйки го зад дясното коляно. Когато другият се извъртя да види кой е зад тях, тя замахна с палката и му счупи дясната ръка. Той изпищя от болка и тя го удари по левия крак, изпращайки го на пода до приятелчето му.
Жената измъкна портфейлите им, огледа личните им карти и прибра служебните им пропуски. Подхвърли им портфейлите и каза:
— Имате пет минути да напуснете хотела. Видя ли ви отново, ще разкажа на всички, че сте се опитали да ме изнасилите, но един дребен човек ви е сритал по задниците. Сега се омитайте!
Жената подсили думите си с по един ритник и те запълзяха към вратата.
След като успяха да се изправят на крака и да изкуцукаха навън, тя се обърна към Никълъс:
— Надскачаш си категорията, а?
Главата го болеше ужасно, но той се усмихна.
— Дай ръка!
Тя му помогна да стане и го отведе до умивалника. Намокри кърпа със студена вода и му я подаде.
— Благодаря — каза той. — Казвам се Никълъс.
— Аз съм Каролайн — отвърна жената. — Каролайн Ромеро.
Това се случи преди повече от двайсет години и оттогава Каролайн Ромеро никога не беше искала от Никълъс друго освен приятелство — поне досега.
Свързваше се с него по много начини, но този път избраният метод беше извънредно нетрадиционен — както и предупреждението й.
Когато камионът от ранчото приближи и екипажът започна да разтоварва багажа му от самолета, той се запита угрижено защо бе поискала от него да загърби усамотението и да излезе на показ.
5
Област Феърфакс, Северна Вирджиния
Вторник
Рийд Карлтън се събуди от дима, изпълнил стаята му, скочи от леглото и хукна към вратата. Не успя да я отвори и се втурна към най-близкия прозорец, но разбра, че щорите са заключени.
Грабна айпада си и провери електронната система на къщата. Всичките му охранители носеха специални гривни, чрез които определяше местонахождението им. Не познаваше по-добри и по-предани професионалисти от мъжете, които пазеха дома му и него. Никой не се движеше, което означаваше само едно. Бяха мъртви, а той беше жертва на нападение.
Подпалвачът вероятно беше използвал катализатор, за да се разгори по-бурно огънят. Колкото и бързо да пристигнеха пожарникарите, нямаше да успеят да спасят къщата.
Втурна се в банята и забеляза, че пръскачките на тавана не работят. Не се бяха включили и алармите за дим. Завъртя всички кранчета, но вода не потече. Някой го беше хванал в капан и искаше да изпепели и него, и къщата му.
Нямаше значение как бяха успели да го постигнат. Главното беше да се измъкне.
Макар цялата спалня да беше подсигурена като недостъпен сейф, Карлтън знаеше, че дори най-прецизните охранителни мерки могат да бъдат заобиколени, а и по-лошо — обърнати срещу собственика. Затова беше извикал екип от друг щат да построи таен маршрут за бягство от спалнята и от къщата му. Никой не знаеше за него, дори телохранителите му. В това отношение шейсет и пет годишният мъж беше прекалено консервативен, но навикът да се опитва да предвижда най-лошото го бе опазил жив десетилетия наред в един от най-опасните занаяти.
В продължение на трийсет години беше един от най-ценените шпиони на ЦРУ и се бе научил да разпределя стриктно информацията. Когато напусна Управлението, приложи наученото и в частната си разузнавателна организация „Карлтън Груп“. Някои елементи от занаята не се забравят никога. И като прелял бент много от тях сега нахлуха в съзнанието му.
Понеже огънят поражда сковаваща паника, най-важното беше да запази спокойствие. Трудна задача. Нажеженият до бяло въздух пърлеше косъмчетата по ръцете му. Около стаята пожарът бучеше като цунами. Гъстият пушек лютеше, а щом бе успял да проникне в почти херметически запечатаната му стая, значи времето му изтичаше. Безсилен да спаси хората си, той направи единственото възможно — спаси себе си.