— Така ли? — отвърна Харват, без да отмества очи от таблата. — Защо?
— Защото не искам да ме измъчват.
Харват се озърна бавно и накрая го погледна.
— Струва ми се, че ти харесва.
Шрьодер не схвана иронията.
— Нещо ми подсказва, че с теб няма да се спогодим.
— Няма.
— Тогава ще ти спестя усилията. Не знам нищо, за което си заслужава да ме измъчваш. Ще ти дам доброволно всичко. Само не ме наранявай, моля те.
Харват дотолкова бе свикнал с фанатични и закоравели терористи, че почти бе забравил какво е да разпитваш човек, който мисли само за себе си. Дали да му се довери? Щеше да разбере.
— Как се казваш?
— Кърт Шрьодер — отвърна младият мъж.
— Знаеш ли кой съм?
— Да. Скот Харват.
— За кого работиш?
— Работя за компанията „Адванс Текнолъджи Сълюшънс“.
— За кого по-точно?
— За изпълнителния директор Крейг Мидълтън.
Харват наблюдаваше лицето му, търсейки издайнически следи, че го лъжат. Засега всичко говореше, че младият мъж казва истината. Въпреки това искаше да го стимулира. А за човек, чийто живот зависи от клавиатурата, стимулът беше повече от ясен.
Взе чука и каза много бавно:
— Човешката ръка се състои от двайсет и седем кости. При първата лъжа ще счупя всички кости на дясната ти ръка. При втората ще счупя всички кости на лявата ти ръка. Излъжеш ли ме и след това, ще ти отрежа пръстите или ще ти извадя очите.
Шрьодер се ужаси и гласът му затрепери:
— Но аз не лъжа. Казвам истината.
— Кажи ми защо нападнаха „Карлтън Груп“.
— Заради атаката, която планирате.
— Каква атака?
— Не знам — отвърна Шрьодер. — Не ми обясниха.
— Просто прие за чиста монета, че организираме терористична атака срещу САЩ?
— Така ми казаха. Изпълнявах нареждания.
Невероятно! Колко ли пъти в човешката история бяха оправдавали с този довод убийството на стотици хора?
— И каква точно беше ролята ти? — попита Харват.
— Никаква. Аз всъщност не… — подхвана Шрьодер, но чукът се стовари върху ръката му и го прекъсна.
Той изпищя от болка и тялото му се изопна. Опита се да дръпне ръка, но белезниците не му позволиха.
— Излъжи ме пак — процеди Харват в ухото му, — и ще продължа да те удрям, докато раздробя всяка костица в ръката ти, а после ще подхвана другата.
Почака две минути, докато Шрьодер спря да хлипа. Наложи се да го зашлеви, за да спре да пелтечи и да се съвземе. Попита го отново:
— Какво правеше ти?
Този път Шрьодер каза истината:
— МММ… Мидълтън ме накара да съставя ддд… досиета на всички мишени.
— Които предадохте на наказателните отряди?
— Да. Ннн… но аз си вършех работата. Ннн… ние следим хора. Ннн… намираме хора. Ттт… това ни е работата.
На Харват му се прииска да сплеска главата му като презрял пъпеш.
— Знаеш ли какво си направил, копеле? Помогнал си да избият невинни хора. Хора, по-силни и по-почтени, отколкото може да си представи жалкият ти мозък. На колко служители в „Карлтън Груп“ състави досиета?
— Ннн… на всички.
— Прочел си биографиите им, разбрал си къде са служили и всичко останало, но си повярвал, че до един са предатели?
— Аз… аз… аз…
Харват го прекъсна, вдигайки чука.
— Ако повториш, че си изпълнявал нареждания, ще ти избия проклетите зъби. Убил си хора, които ми бяха приятели. Ти си ги убил!
Шрьодер прехапа устни.
— Умно момче — констатира Харват, захвърляйки чука върху таблата. — Коя е Каролайн Ромеро?
Шрьодер се боеше да си отвори устата, но знаеше, че трябва да отговори на въпроса.
— Ттт… тя… тя… — запелтечи.
Харват нямаше представа, че мъжът заеква. С това темпо разпитът щеше да продължи седмици. Последното, което искаше, е да проявява милост, но се налагаше да го поуспокои.
— Кърт, поеми си дъх — нареди и зачака. — Сега вдишай пак.
Шрьодер го послуша и той продължи:
— Излъга ме и затова ти счупих ръката. Ще спреш ли да ме лъжеш?
Шрьодер кимна.
— Добре. Поеми си пак дъх, отпусни се и ми кажи коя е Каролайн Ромеро.
— Ррр… работеше в АТС. Мъртва е.
— Убили са я?
— Излязла на улицата и я ббб… блъснала кола.