— „Сини пясъци“ — отвърна Харват. — Защо?
— Защото Мидълтън е вмъкнал термина в работните документи на Каролайн. Изглежда, сякаш го е търсила в сървърите на компанията.
— Но тя е мъртва — вметна Роудс. — Какво значение има какво е търсила?
Същият въпрос измъчваше Харват. Мидълтън очевидно бе оставил фалшиви улики, че Каролайн Ромеро е знаела за атаката. Защо? Фалшивите улики служат, за да натопиш някого, че е извършил престъпление. Какво престъпление искаше Мидълтън да припише на Каролайн? Че е разбрала за атаката? Но Каролайн беше мъртва. Какво значение имаше дали е знаела, или не?
Дали не се опитваше да я обвини, че я е задействала? Не, едва ли. Това беше ролята на „Карлтън Груп“. Те бяха определени за изкупителни жертви, а и АТС не би искала да я свържат по никакъв начин и под никаква форма с атаката. Каквато и вина да приписваше Мидълтън на Каролайн, подбудите му бяха вътрешни и засягаха компанията.
Защо му трябваше вътрешен човек за изкупителна жертва? Нали и той, и ръководните кадри на АТС бяха планирали и искаха да осъществят атаката? Какво превръща мъртъв човек, който не може да се защити, в съвършената изкупителна жертва и защо е необходима тя?
Най-простият отговор бе, че ще послужи, ако атаката се провали. Това ли беше причината? Дали Мидълтън се бе разколебал? Дали възнамеряваше да саботира атаката и да обвини Каролайн за неуспеха? Харват се съмняваше. Сигурно имаше друго основание.
Харват продължи да обмисля възможните сценарии, съпоставяйки ги с информацията за Каролайн Ромеро, която бе узнал от Никълъс. Нито един не обясняваше защо Мидълтън иска да я превърне в изкупителна жертва. Накрая той се отказа и попита Шрьодер:
— Това ли е всичко, или има и друго?
Младият мъж погледна екрана и отвърна:
— Известно време не е използвал компютъра. Сигурно е говорил по телефона или нещо такова. После е изпратил три имейла.
— Можеш ли да ги прочетеш?
Шрьодер кимна и ги отвори един по един.
— Първият е озаглавен „Уолуърт“. Това е имение във Вирджиния, собственост на компанията. Писмото е изпратено до секретаря на охранителния отдел. Мидълтън му нарежда да изпрати незабавно пълен екип в имението. Вторият имейл също е озаглавен „Уолуърт“ и е до управителя на имението. Пише, че е свикано спешно заседание на управителния съвет и членовете скоро ще започнат да пристигат със семействата си.
— А третият имейл?
Шрьодер го отвори.
— Последният е до мен. Заглавие: „Здрасти, тъпако“. Ама че задник! Писнало му да ми се обажда и да слуша „проклетата“ ми гласова поща. Когато получа писмото му, да си събера багажа и да си завлека задника в имението възможно най-скоро. Послепис: „Дръж си езика зад зъбите. Не казвай на никого къде отиваш. Побързай.“
— Нощувал ли си там досега?
— Аз ли? — поклати глава Шрьодер. — Не. Само за членове на управителния съвет е.
— И семействата им — уточни Харват.
— Водят семействата си веднъж годишно през лятото, но никога на заседания. Те са винаги тайни. Не искат деца и внуци да се въртят в краката им, не допускат дори съпруги. Точно това е странно. Защо са поканили семействата на спешно заседание?
— Защото се готвят за атаката — каза Кейси.
— Но следващото семейно събиране в имението трябваше да се проведе след три седмици! — възрази Шрьодер.
Харват го погледна.
— Нали спомена, че семействата ходят само през лятото?
— Да, но тази година добавиха някакъв тренировъчен семинар за членовете на управителния съвет и семействата им. Бяха започнали да зареждат с провизиите.
— Мислиш ли, че са смятали да атакуват тогава? — попита Кейси.
Харват кимна.
— Какво се е променило? Защо са решили да избързат? Какво ги е стреснало?
Харват вдигна показалец и го насочи към гърдите си.
— Аз.
63
Вирджиния
Карлтън не развърза Мартин Винън и го разпита в банята.
Сапунът на връв беше нанесъл толкова удари по лицето и главата на бледия белокос мъж, че той бе заприличал на Човека-слон. Когато говореше, едва го разбираха. Устните и едното му око бяха подути. Зъбите му се клатеха. От устата, носа и едното му ухо течеше кръв.
Побоят беше много ефикасен, но в крайна сметка го бе сломила водата. Малцина биха издържали. Водата пораждаше примитивна, животинска паника дори у истински храбреци. Накратко, Винън не искаше да преживява отново това изпитание. За нищо на света.