След като завъртя два фитила от тоалетна хартия и ги пъхна в ноздрите му, Карлтън започна да го разпитва. Банкс стоеше в коридора с нагорещената ютия.
Винън не знаеше много. Той беше просто главорез. Предостави им обаче едно жизненоважно сведение — имената на хората, за които работи. И Карлтън, и Банкс бяха чували за АТС и Крейг Мидълтън, но никога не се бяха срещали с него.
Един от десетките въпроси, на които Винън не успя да отговори, бе кой е избил охранителния екип на Карлтън и се е опитал да опожари къщата му до основи заедно с него. Винън се кълнеше, че не е той и не знае нищо. Той му повярва.
Повярва му и когато каза, че няма представа кой е избил агентите от „Карлтън Груп“. Призна, че навремето е бил военен, но в момента отговарял само за охраната в АТС.
Карлтън задаваше въпрос след въпрос, но Винън се оказа безполезен. Беше в пълно неведение с какви проекти се занимава компанията и защо Мидълтън е осъдил на смърт Карлтън и хората му.
Реши да се задоволи с малкото, което успя да научи и с негова помощ да се опита да разбере повече. Накара го още веднъж да му опише злополучната операция, при която го бяха похитили.
Докато разказваше, Карлтън изведнъж го прекъсна и попита:
— Колко души каза, че сте очаквали да бъдем?
— Трима — отвърна Винън.
— Но ние сме само двама.
Белокосият мъж кимна.
— Мидълтън смяташе, че е възможно да сте установили контакт с трети.
— С кого?
Винън замълча, мъчейки се да си спомни името, и накрая отговори:
— Харват. Скот Харват. Бивш „тюлен“. Мидълтън нареди да го убием, ако се появи.
Карлтън не вярваше на ушите си. Цяла седмица бе скърбил за Харват. Мислеше, че е мъртъв. Не искаше да си позволява дори капчица надежда, за да не се разочарова. Това обаче бе първата добра новина, която чуваше от началото на покушението, и сърцето му подскочи, макар да положи усилие да се овладее.
— Харват е жив?
Белокосият кимна.
— Според Мидълтън е жив и изключително опасен. Не знам повече.
— И Мидълтън смяташе, че може да дойде на срещата във Вашингтон?
Винън кимна.
Карлтън излезе от банята, отиде в кухнята и махна на Банкс да го последва.
— Добра новина наистина — каза възрастният мъж.
— Трябва ми компютър — отвърна Карлтън. — Веднага. Имаш ли лаптоп?
Банкс поклати глава.
— Нямам тук. Да стоиш извън радара означава да ползваш възможно най-малко електроника.
Карлтън отдръпна завесите над мивката и погледна към главната къща.
— А хазяите ти? Доста е тъмно там.
— Не са в града.
— Сигурно имат компютър и интернет връзка, нали?
Банкс сви рамене.
— Вероятно. Струва си да проверим.
Карлтън не си направи труда да отговори. Беше преполовил пътя до вратата, когато Банкс му подвикна. Карлтън се обърна и той му подхвърли ключодържател.
— Един от тези отваря задната врата. Кабинетът на госпожата е под стълбището. Ако има компютър, сигурно ще е там.
Трябваше да се досети, че Томи Банкс се е сдобил с ключ за къщата на хазяите и се е запознал с разположението на дома им. Все още не бе срещал по-добър агент от него.
Спусна се по стъпалата, излезе от плевнята и тръгна през моравата към къщата.
Пробва четири ключа, преди да улучи точния и да успее да отвори вратата. Беше благодарен за съвета да провери под стълбището, защото навярно нямаше да се сети да търси компютър там. А той, естествено, беше там.
Придърпа стола пред бюрото, вмъкна се в тясната ниша и седна. Беше стар модел „Дел“ с интернет връзка през телефона. Карлтън го включи и отвори уеб браузъра.
Укори се мислено, че е оставил устройството „Айрън Кий“ в плевнята. Макар да не бе съвършено, то наистина помагаше да се скрие IP адресът и местоположението. Имаше и други начини обаче, и Карлтън отдели няколко минути да прикрие следите си, преди да отвори сайта за запознанства, който с Харват бяха избрали като средство за комуникация в критични случаи.
Активира обявата си и затаи дъх. Проклетата страница се зареждаше сякаш цяла вечност, но най-сетне се отвори и сред множеството отговори беше съобщението на Харват. Карлтън пое дълбоко дъх и стовари радостно юмрук по бюрото, събаряйки таблото за бележки зад него.