Президентът тъкмо записваше четвъртата точка за по-прозрачно управление на класифицираните проекти, за да не остават държавниците в неведение, когато директорът на Националната агенция за сигурност и министърът на отбраната приключиха разискването и отговориха на въпросите му.
Според тях най-доброто разрешение бе да разпродадат АТС на по-малки компании, които да изпълняват договорите за техническа поддръжка.
После разговорът се насочи към Крейг Мидълтън и съучастниците му. Единствените задържани в момента бяха Кърт Шрьодер и Мартин Винън, които очевидно не знаеха нищо за подготвяната атака и за мащабния заговор. И двамата обаче, както и мнозина техни колеги в АТС, бяха извършили редица други престъпления. Когато започнаха да обсъждат правната стратегия, всички очи се насочиха към главния прокурор.
Той вече обмисляше различни сценарии и не се нуждаеше от време да събере мислите си. Всички обвинения срещу служителите на АТС щяха да бъдат разгледани във федералния съд. Това не го притесняваше. Изрази загриженост относно петнайсетте членове на управителния съвет на компанията, които бяха влиятелни личности. Публичен процес срещу тях щеше да предизвика шум с опасни последствия, фактът, че толкова много известни и уважавани хора са съзаклятничили срещу родината си, вероятно щеше да нанесе по-дългосрочни щети, отколкото си представяха. Щяха да покажат, че са разкрили и предотвратили заговора, но и да предизвикат смут сред широката общественост.
Позовавайки се на Патриотичния указ и Закона за националната отбрана, главният прокурор обясни, че е възможно членовете на управителния съвет да бъдат задържани за неопределен срок и евентуално изправени пред военен трибунал. Той посочи и крайния вариант, който зависи от президента — „Черния списък“.
Помолиха финансовия министър да напусне заседателната зала и да чака отвън. Разискването на „Черния списък“ не влизаше в пълномощията му.
Всъщност единствените упълномощени да разискват въпроса бяха директорът на ЦРУ и министърът на отбраната, но президентът помоли Карлтън, както и директорите на ФБР и Националната агенция за сигурност, да останат и да изкажат мнението си.
Директорът на ФБР възрази енергично срещу идеята да използват „Черния списък“. Не одобряваше американското правителство да убива американски граждани без процес. Главният прокурор веднага се намеси и уточни, че процес има, но не се провежда в съдебната зала.
Директорът на ФБР заключи с довода, че ако подсъдимият не може да застане срещу обвинителите си и да отговори на обвиненията, това не е истински съдебен процес, който да съвпада с възгледите на основателите на нацията.
Директорът на ЦРУ не се съгласи с колегата си. Подкрепиха го директорът на Националната агенция за сигурност и министърът на отбраната. Те обясниха, че АТС е планирала държавен преврат. Макар да не е постигнала целта си, на членовете на управителния й съвет не се полага да пледират за конституционните права, които са възнамерявали да саботират.
Разискването продължи, но директорът на ФБР упорито отстояваше позицията си. Никакви доводи не успяваха да го разубедят. Накрая президентът му благодари и го помоли да напусне залата.
Последният, до когото президентът се допита, бе Рийд Карлтън. Той изложи много внимателно аргументите си. Според него президентът нямаше избор. Съгласи се с главния прокурор, че зрелищен процес е немислим. Задържането на членовете на управителния съвет в ареста за неопределен срок и изправянето им пред военен трибунал също щеше да разбуни духовете. Разчуеше ли се — а нямаше как да не се разчуе — че толкова много уважавани политически фигури са замесени в заговор срещу нацията, ефектът щеше да е необратим. Налагаше се да използват „Черния списък“. Всички край кръглата маса кимнаха одобрително.
Единствената слабост, която директорът на Националната агенция за сигурност посочи, бе, че дори да извършат тайно убийствата, рано или късно някой ще разбере. Няма как толкова „инциденти“ да не събудят подозрение.
Директорът на ЦРУ погледна Карлтън, който на свой ред се обърна към президента и каза:
— Има начин да го направим.
Четирийсет и осем часа по-късно
Самолетът „Гълфстрийм G550“, собственост на „Адаптив Текнолъджи Сълюшънс“, набра височина и пое по курса си над океана.
Всеки от петнайсетте пътници на борда бе получил обаждане от Мартин Винън. Познаваха го и му се доверяваха от години. Позовавайки се на съображения за сигурност, той бе разговарял съвсем накратко.