Задачата беше досадна, но лесна. Скоро Никълъс си изгради виртуална мантия-невидимка, която да скрие гаража. Охранителят в офиса на хотела щеше да наблюдава запис отпреди две нощи, а Никълъс щеше да следи реалните записи от камерите в гаража. Седнал в автомобила си на последния етаж, щеше да вижда кой влиза и кой излиза от гаража и същевременно да разполага с достъп до всички други хотелски камери. Това му осигуряваше жизненоважно предимство.
Провери колко е часът и огледа новодошлите в хотела. Автобусът на „Каса де Палмас“ беше стоварил поредните гости, вероятно от летището, а няколко скъпи коли бяха докарали група привлекателни, изискано облечени жени. Те очевидно се познаваха и се бяха насочили към бара.
Наблюдавайки как върволица тъмнокоси латиноамериканки влизат в хотела, Никълъс осъзна, че всъщност няма представа какво търси. Дали Каролайн изглеждаше точно като последния път, когато я видя, или съвсем различно? Жените променяха с удивителна лекота външността си. Възможно бе сега да е блондинка или да е точно копие на жените, които бе проследил да влизат в хотела през последния половин час.
Когато завладя хотелската система за наблюдение, се почувства всесилен, но сега, осъзнал, че е в неведение какво търси, се разтревожи отново.
Размисли дали да не си налее още една чаша еспресо, но се отказа. И без друго беше достатъчно напрегнат. Нареди си да се съсредоточи и продължи да оглежда лицата, подвизаващи се в „Каса де Палмас“. Никое не приличаше на Каролайн Ромеро. Ако Каролайн беше тук, щеше да я разпознае.
Наблюдава записите още четирийсет и пет минути, докато стана време да заеме позиция. Извади пистолета си от жабката, остави го в скута си и го покри със сакото. Часът бе ударил.
Излезе от паркинга на заден ход и насочи колата към улицата. Преди да се включи в движението, изпрати фалшивия запис на мониторите в офиса на охраната. За миг екраните се покриха със снежинки и после картината се проясни. Ако охранителят не попълваше документи и не пишеше съобщения на мобилния си телефон, а наблюдаваше мониторите, щеше да си го обясни с токов удар. Стига да не забележеше, че пиколата, поемащи колите пред хотела, не вкарват същите коли в гаража, всичко щеше да е наред.
Никълъс не се страхуваше от охранителя. Заливаше го достатъчно видеоматериал и едва ли щеше да се задълбочава в несъответствията между отделните записи. Освен това в служебното му досие бе отбелязано, че е двайсет и осем годишен ерген. Пред входа на хотела непрекъснато паркираха ниски спортни коли, от които слизаха красиви жени в минирокли — беше очевидно накъде ще е насочено вниманието му.
След кратка обходна маневра, за да се увери, че не го следят, Никълъс сви край „Каса де Палмас“ и влезе в гаража.
Оглеждаше се за подозрителни автомобили като товарни камиони и големи ванове с тъмни стъкла. Докато се движеше към третия етаж, не забеляза нищо необичайно.
Обиколи бавно най-горната платформа, за да огледа другите коли, намери място в центъра и паркира. Слънцето беше залязло преди час. Лампи върху високи стълбове хвърляха бледи отблясъци върху остъкления покрив на гаража.
В огледалото за обратно виждане се отразяваше пешеходната зона, отвеждаща към хотела. Докато Никълъс я наблюдаваше, компютърът му изжужа.
Погледна към екрана и към прозорците, които беше оставил отворени. Каролайн му беше изпратила съобщение: „Идвам“.
Никълъс се озърна. В някоя от колите ли беше? Или в хотела? Не знаеше.
Понеже не се отвори нито една врата, предположи, че Каролайн ще дойде от хотела. Активира отново записите от камерите в хотела и започна да я търси.
На приземния етаж, близо до бара, една жена чакаше асансьора. Тя ли беше? Не стоеше с лице към камерата. Главата й беше сведена; гледаше телефона си. Беше горе-долу със същия ръст, но така изглеждаха половината жени, влезли привечер в хотела. Вратите на асансьора се отвориха, тя влезе вътре и изчезна.
След по-малко от минута асансьорът пристигна на третия етаж и жената излезе. Отново не успя да види лицето й. Явно знаеше къде се намират камерите. Сърцето на Никълъс затуптя по-бързо, но не от вълнение, че ще види Каролайн Ромеро. Измъчваше го лошо предчувствие.
Въпреки всичко си наложи да се успокои. Каролайн беше изключително интелигентна жена. Щом я грозеше такава опасност, че да го помоли за помощ, сигурно не желаеше да показва лицето си на охранителните камери. На Никълъс му се искаше да повярва в способностите й, но го обземаха съмнения. Инстинктивно посегна надолу и стисна пистолета си. Кучетата усетиха безпокойството на стопанина си, залепиха муцуни в прозорците и се втренчиха навън, мъчейки се да разберат какво става.