Ненадейно в пешеходната зона се появи жена. Спря, когато стигна паркинга, и се заозърта, несигурна накъде да тръгне.
Никълъс пое дълбоко дъх и присветна с фаровете. Жената закрачи напред.
Беше облечена като другите жени, които бе видял да влизат в хотела — с обувки с високи токчета и къса тясна рокля. На лявото й рамо висеше малка чантичка. Телефонът го нямаше и ръцете й изглеждаха празни. Очите му се насочиха към лицето й. Отново не успя да го види, защото жената вървеше с приведена глава. За да заблуди камерите? Или да заблуди Никълъс?
Жената наближаваше колата му и той изпадна в паника. В главата му завиха предупредителни сирени. Всичко у него крещеше, че опасността наближава. „Включи двигателя, потегляй и не се обръщай назад“ — пришпорваха го гласовете. Но той не им обръщаше внимание. Аргос и Драко започнаха да ръмжат.
Времето за отстъпление беше отминало. Жената застана толкова близо, че можеше да докосне автомобила. В същия момент той я изгуби от поглед.
Кучетата се втурнаха с лай към задното стъкло. Проточил тънкия си врат, Никълъс се озърна наляво и надясно. Беше клопка. Трябваше да се досети.
Включи двигателя и понечи да потегли, но пред стъклото от страната на пътника се появи лице. Никълъс несъзнателно вдигна пистолета, готов за стрелба.
Прицели се в челото на жената. Преди да натисне спусъка обаче, насочи рязко цевта наляво.
Кучетата лаеха толкова оглушително, че Никълъс не чуваше мислите си. Напираха да скочат на предната седалка и да нападнат жената отвън. Той им извика да млъкнат.
За пръв път виждаше тази жена. Тя не беше Каролайн, но някак си му се струваше позната.
Жената се опита да отвори вратата. Беше заключена. Тя се взря отново в Никълъс.
— Носела кожени панталони — каза му през стъклото. — И била с къса черна коса.
Преди да осъзнае чутото, жената бръкна в чантичката си. Никълъс насочи оръжието към нея, отново готов да стреля.
Но тя не извади пистолет, а стара снимка. Долепи я до стъклото. Сега той разбра защо жената му изглежда позната.
Свали пистолета, пресегна се назад и с лявата си ръка отключи вратата.
Щом видя бутона да изскача нагоре, жената отвори вратата и седна вътре.
— Ще ти обясня всичко — каза, преди Никълъс да успее да проговори, — но трябва да тръгваме. Веднага!
12
Страната на баските, Пиренеите
Испания
Сряда
Слънцето тъкмо изгряваше, когато някой почука на вратата.
— Отворено е — каза Харват, застанал пред печката. Не се обърна. Знаеше кой е.
Баск на около четирийсет години влезе тихо вътре и затвори вратата.
— На масата има кафе.
Мъжът дръпна стол. Седна, извади пакет цигари от джоба си и запали.
— Явно идвам тъкмо навреме.
Имаше тъмна коса и гладко избръснато лице. Спокойното му изражение не съответстваше на изправените му като на военен рамене и на кафявите очи, които изглеждаха прекалено бдителни за човек с неговата професия.
— Чух, че кучетата лаят по коня ти — отвърна Харват и дойде до масата, понесъл тиган и шпатула. — Надявам се, че обичаш яйца, отче.
Свещеникът дръпна силно от цигарата и задържа дима, преди да го издуха и да кимне.
Харват сервира храната, сложи тигана в мивката и седна до масата срещу госта. Накани се да бодне от яйцата, но свещеникът го прикова с поглед. Той остави вилицата и зачака.
Падре Пейо остави цигарата на ръба на масата, сведе глава и произнесе традиционната молитва. Накрая се прекръсти и вдигна очи.
— Сигурно трябва да кажа, че съм изненадан да те видя, но навярно точно това си целял.
— Търсех убежище.
Свещеникът си взе цигарата и махна с нея.
— Има, предполагам, по-лоши места от ранчото на командир на ЕТА. Но човек с твоите възможности разполага и с далеч по-добър избор.
Харват си взе от бърканите яйца и кимна.
— Трябваше ми място, с което да не могат да ме свържат лесно.
Свещеникът размисли, преди да отговори:
— Какво се случи?
— Не искам да обсъждам подробности.