Пейо и Никълъс се срещнали в сиропиталище в Беларус. Никълъс бил един от благодетелите, а свещеникът се грижел за изоставените деца, повечето от които носели клеймото на Чернобил. Докато работели заедно, двамата мъже създали необичайна, но силна връзка.
Тази връзка беше толкова силна, че когато на Никълъс му потрябваше сигурно укритие, той се обръщаше към Пейо, точно както Харват беше направил.
Пейо живееше на два часа и половина път по-навътре в планините, в уединен манастир, посветен на Свети Франсис Хавиер. Командирът на ЕТА му беше приятел от детството и укрепеното му ранчо служеше като базов лагер и като подстъп към манастира.
На Харват му беше трудно да повярва, че с Пейо са се запознали преди по-малко от година благодарение на Никълъс, към когото и двамата бяха дълбоко привързани.
Същият човек беше върнал Пейо към някогашния му живот, макар Харват да подозираше, че свещеникът не се е противил твърде енергично.
Беше участвал в съвместна операция с Пейо и знаеше как работи. Беше добър, с непогрешими инстинкти. Действаше толкова сърцато и вещо, че Харват тайно се питаше дали ще успее да остане свещеник, или Бог има нови планове за него.
Божиите планове обаче не бяха грижа на Харват. Той се нуждаеше от Пейо, а това означаваше, че трябва да му се довери.
Посегна към чашата си с кафе, търсейки точните думи, и започна да разказва на свещеника.
13
Падре Пейо стана от масата само веднъж — да вземе пепелник — и махна на Харват да продължава да говори. Когато приключи, свещеникът издиша облак дим и се облегна назад.
— Съжалявам искрено, че си изгубил колежката си — каза. — Ще се моля за нея, както и за мъжете, които си бил принуден да убиеш.
Представата как Пейо се моли за убийците на Райли не се понрави на Харват, но той си замълча.
— Какво друго да направя за теб — продължи свещеникът, — освен да ти осигуря убежище? Искаш, предполагам, да се свържеш с началниците си?
— Да.
— Предвид обстоятелствата да използваш телефон, още повече оттук, е невъзможно.
— Определено — съгласи се Харват. — Твърде лесно ще проследят обаждането. През компютър обаче мога да използвам заобиколни трасета, за да изглежда, че съм на съвсем друго място. Има ли тук компютър?
— Има. Ще говоря с домакина ти и ще се видим пак.
След двайсет минути Харват седеше в главната къща пред малък лаптоп. След като остави дълга дигитална диря през сървъри в множество държави, той влезе в Скайп. Натисна иконката на Рийд Карлтън от списъка си с контакти и написа съобщение на Стареца, за да го уведоми, че се е укрил и Райли е убита: „На път съм. Спътничката ми не успя да дойде.“
Това беше достатъчно. Карлтън почти не се отделяше от компютъра. Общуваше с хората си или чрез компютъра, или по смартфона. Харват изпрати съобщението и зачака. След четирийсет и пет минути все още чакаше.
Символът на Стареца показваше, че е онлайн, но отговор нямаше. Единственото възможно обяснение беше, че е на важна среща, но предвид часовата разлика предположението не изглеждаше логично. Колкото и да ме му харесваше, нямаше друг избор, освен да продължи да чака.
След час Пейо почука на вратата и попита:
— Всичко наред ли е?
Харват поклати глава.
— Нито дума.
— В САЩ е нощ.
— Не мога да се свържа и с Никълъс, въпреки че е онлайн.
— И аз не успявам да се свържа с него — каза свещеникът.
— Откога?
— От вчера. Изпратих му съобщение, когато разбрах, че ме търсиш.
— По мобилния телефон и в мрежата?
— В мрежата — отвърна Пейо.
Харват погледна отново списъка си с контакти и провери статута на Никълъс. Не беше на линия. Но Никълъс никога не беше на линия. Нещо не беше наред.
Опита да се свърже с агент на име Койн от „Карлтън Груп“. Той беше онлайн, но не отговори. Реши да му се обади по Скайп. Активира повикване и заслуша звъненето, докато накрая се включи гласова поща.
После опита да се свърже с друг агент — Мое. Същият резултат. Набра номерата на цяла дузина агенти, но нито един не му отговори. Нещо определено не беше наред.
Пейо забеляза изражението му.
— Какво има?
— Никой не ми отговаря. Нито по Скайпа, нито на мобилните телефони. Нищо!
— Сигурно има причина.
Харват беше сигурен, че причина има, но единствената, която му хрумваше, изглеждаше толкова невероятна, че дори не искаше да си я помисля. Налагаше се обаче да я вземе под внимание. В неговия бранш съвпадения нямаше. Длъжен бе да предположи, че се е случило нещо много лошо.