— Трябва да се върна.
— В САЩ?
— Да. Веднага. Възможно най-бързо.
— Мислиш ли, че е разумно? — попита Пейо. — Нямаш представа какво те очаква.
Предупреждението му не беше лишено от логика. Ами ако попадне в капан? Ала не можеше да бездейства. Налагаше се да предприеме нещо.
Обмисляше вариантите, когато компютърът изжужа и върху екрана се появи съобщение от Стареца: „Получих съобщението ти. Добре ли си?“
Пейо чу сигнала и забеляза, че изражението на Харват се промени.
— Какво има?
— Старецът ми отговори — обясни Харват, докато пишете: „Добре съм. Никакви поражения.“
Милиони въпроси напираха в ума му, но знаеше, че не бива да ги задава дори по Скайп. Зачака.
Старецът отговори незабавно: „На сигурно място ли си?“
„Да“.
„Добре. Стой там. До ново нареждане.“
Типично за Стареца — да му заповяда да чака, без да му даде друга информация, фактът, че не го попита къде е и не го пренасочи към някое от убежищата на „Карлтън Груп“, беше лош знак. Организацията вероятно беше пострадала тежко.
„Потвърдено“, написа Харват.
„Не се свързвай с друг — добави Стареца, — докато не разбера какво става. С никого.“
Забраната беше логична. Технически погледнато, той вече се беше „свързал“ с няколко души от екипа, но нямаше как да поправи стореното. Реши да не споделя тази информация.
Прииска му се да попита какво знае Стареца за нападението в Париж, но не биваше. Карлтън имаше познати навсякъде и навярно вече се бе свързал с френското разузнаване, фактът, че не спомена никакви подробности, говореше достатъчно красноречиво. Пожелаеше ли Харват да му докладва, щеше да му каже. Междувременно той бе длъжен да изпълнява инструкциите.
„Разбрано“, написа и видя как символът на Стареца посивя, сочейки, че не е на линия.
14
Централата на АТС
Анаполис
Мериленд
— Струваше си да стана от леглото — обяви Крейг Мидълтън и потупа протежето си по рамото. — Браво!
Кърт Шрьодер се постара да не заскърца със зъби. Все едно работеше за Сибила. Шефът му сигурно страдаше от маниакалнодепресивно или биполярно личностно разстройство. Ту се нажежаваше, ту охладняваше. Човек не знаеше какво ще изскочи от шапката следващия път. Най-често обаче изтичаше чиста проба гадост. Мидълтън обичаше да крещи и да хвърля неща. Служителите в АТС го наричаха злобно „Чъкълс, кикотещия се бос“, а извратеният му начин за „поощрение“ описваха като „буря и натиск“. Шрьодер обаче умееше да се справя с него или по-точно да се прави, че не забелязва непрофесионалния му, деспотичен управленски стил.
Асистентите на Мидълтън обикновено не се задържаха повече от година. Шрьодер обаче беше променил традицията. Дори да не искаха да го признаят, двамата сякаш бяха създадени един за друг.
Колегите на Шрьодер се дивяха на способността му да пренебрегва безкрайния порой от обиди и удари под кръста. „Като импрегниран е“, отбелязваха те, но грешаха. Всеки удар улучваше целта, а Шрьодер мълчаливо го регистрираше, но не го забравяше. Предпочиташе да освобождава демоните си далеч от любопитните очи на АТС и Крейг Мидълтън. Знаеше много добре колко безогледно умее да се възползва шефът му от всяко късче информация.
Именно защото разбираше прекрасно Мидълтън, Шрьодер успяваше да работи с него. А да разбира Мидълтън не го затрудняваше никак. Достатъчно беше да си спомни детството, за да открие подобна личност.
Шрьодер беше роден и отрасъл в привилегирован свят, но един следобед му отнеха всичко. Скъпото училище, великолепната къща, колите, бездънните банкови сметки — всичко. Най-тежко преживя обаче загубата на баща си.
По онова време Шрьодер беше на четиринайсет — току-що постъпил в гимназията. Скандалът беше с епични мащаби, а последствията — ужасни. През онази есен валеше непрекъснато и времето сякаш отразяваше непреодолимата мъка, завладяла младата душа на Шрьодер. Журналистите газеха моравата пред дома им в Гринуич, Кънектикът, и стъпкваха в калта семейството му.
До този момент ги уважаваха и им се възхищаваха, дори ги издигаха на пиедестал. Богатството и общественото влияние бяха техният герб. Всичко обаче се оказа лъжа. Медиите назоваваха това, което беше направил баща му, с термин, който никога не беше чувал — „схема на Понци“.