Взимаше на прицел предимно символите на властта, но не се свенеше да напада и частни компании, и благотворителни организации, накърнили обърканото му разбиране за добро и зло. Изливаше яростта си върху организации, които нарочваше за „шарлатански“ или за недостойни да изпълняват мисията си. Беше гневен самотник, недоволен от всичко и всички — от „Червения кръст“ до „Амнести Интернешънъл“. Когато най-сетне го идентифицираха и заловиха, той беше съвършеният наемник за АТС.
Шрьодер не само усещаше, но и знаеше, че е по-умен от другите. Най-силно го разгневяваше глупостта, а според него почти всички бяха глупаци. Той беше пропит с високомерие и Крейг Мидълтън обичаше и експлоатираше слабостта му в пълна степен.
Колкото повече власт получаваше Шрьодер, толкова повече искаше. Мидълтън му я предоставяше на малки порции, наблюдавайки го как я използва.
Макар да се стараеше да не се издава, той копнееше за власт като за наркотик и беше готов на всичко, за да се сдобие с повече. Беше невероятно интелигентен, но според Мидълтън не притежаваше смелост. Дълбоко в душата си Шрьодер беше страхливец. Искаше власт, за да наказва другите и да се чувства по-самоуверен. Беше садист. Доставяше му удоволствие да причинява болка. Беше слабохарактерен и зад гърба му Мидълтън го наричаше Ренфийлд — малодушният лакей на Дракула от романа на Брам Стоукър.
Отначало Мидълтън се надяваше Шрьодер да се издигне в йерархията на организацията, но след като се опита да развие управленските му способности, надеждите му угаснаха. Социалните умения на Шрьодер бяха оскъдни и като мнозина от своята порода той общуваше по-добре с компютрите. Не проявяваше никакво съпричастие и още по-зле, не умееше да проявява престорено съпричастие.
Мидълтън се бе примирил с факта, че Шрьодер е изключително талантлив, но талантът му е ограничен. Оттам произтичаше другият прякор, който му бе измислил — Рейнман. Понякога, кипнеше ли съвсем, Мидълтън се подиграваше на Шрьодер, като се клатеше напред-назад на стола и крещеше реплики от филма. Понеже заекването на Шрьодер от време на време надигаше омразната си глава, Мидълтън повтаряше с особено злорадство: „Оппп… рере… делено съм добър шофьор“.
Шрьодер добавяше и тази обида към останалите в дългия и непрекъснато растящ списък.
Сега той изключи Скайпа на Карлтън и попита:
— Мислиш ли, че подозира нещо?
— Не, разбира се. Защо, по дяволите, да подозира?
— Защото на хора като него им плащат да са подозрителни.
— На всички ни плащат да сме подозрителни. Свиквай. Така си изкарваме хляба.
— Да, но… — подхвана Шрьодер.
— Стига си треперил — прекъсна го Мидълтън. — Изолирал си Скайпа му, за да не може никой да се свърже с него, нали?
— Да.
— Добре. Да видим сега докъде си стигнал с онзи дребен факир на информацията. Гнома или както там го наричаха.
„Какъв малоумник — помисли си Шрьодер. — Не може да запомни едно кодово име.“
— Наричат го Трола — уточни той. — И не съм стигнал доникъде с него. Потънал е вдън земя.
— Двайсет и първи век е, а ти работиш в седалището на властта. Няма вдън земя.
— Знам. Работя по въпроса.
— Е, поработи по-усърдно. Хората бягат, но не могат да се скрият. Какво стана с доклада на съдебния лекар?
— Още не е готов — отвърна Шрьодер. — Установяването на самоличността след пожар, особено толкова опустошителен пожар, отнема време. Скоро ще пробия сървъра им и ще разберем.
— Искам доклада, преди да влезе в сървъра им. Ясно?
На Шрьодер му се прииска да нарече шефа си „задник“ или да грабне молив и да го забие в окото му, но разумът надделя и формулира по-приличен отговор:
— Ще ти съобщя незабавно резултата.
— Добре. — Мидълтън стана. — Кога ще знаем къде е Харват?
Шрьодер погледна към компютъра.
— В момента се зарежда — отвърна, наблюдавайки картата, отбелязваща всички сървъри, през които беше осъществена връзката в Скайп. — Май е в България. Не, чакай. Вземам си думите обратно. Не е България.
Мидълтън губеше търпение.
— Къде е, по дяволите?