Мидълтън се почувствал като човек, който броди в пълен мрак в къщата си, уверен, че знае къде се намират мебелите, но някой светва лампите и му показва как всичко, дори най-дребната вещ, не е на мястото си. Той се събудил от унеса; очите му се отворили. Заблудата била толкова смайваща, толкова абсолютна и пълна, че дори блестящият му ум не намирал думи да я опише. Всичко, за което мечтаел, се сбъднало. Мидълтън си намерил дом.
Макар вече да бил в авангарда на информационното войнство, учителите му в АТС шлифовали уменията му и го научили на неща, които дори не смятал за възможни, особено по отношение на практическите операции. Показали му как да сваля на колене влиятелните фигури и да не им позволява да се изправят.
Едно от последните и най-изобретателни нововъведения на Мидълтън беше софтуерна програма за издирване на индивиди, податливи на изнудване. Подобно на програмата, използвана от данъчните служби, за постоянно сателитно наблюдение на непозволени домашни подобрения, Мидълтън беше разработил система, обхващаща правителството, разузнаването и военните. Програмата му търсеше несъответствия, противоречия или празноти в досиетата и докладите на служителите. Откриеше ли нередност, системата се опитваше да дешифрира и да посочи проблема.
Точно чрез тази система бе успял да идентифицира мъжа, на когото се канеше да се обади.
Вдигна слушалката на телефона, пъхна криптирана карта в жлеба и набра номера.
— Знаеш ли колко е часът? — попита мъжът.
— Открихме изгубеното ти куче — отвърна Мидълтън.
Погледна още веднъж информацията за Харват на екрана и изпрати файла по имейла. Нямаше значение колко подсигурен е телефонът. Винаги говореше кодирано, освен ако не е в напълно изолирана среда и човекът седи срещу него.
— Изпратих ти файла.
— Ще го прочета сутринта.
— Вече е сутрин. Прегледай го.
— Не затваряй — каза мъжът, стана от леглото и слезе в кабинета си на долния етаж. Включи компютъра, отвори имейла, прочете най-важното и взе отново слушалката. — Потвърдена ли е информацията?
— Нямаше да се обадя, ако не беше. Да изпием по едно кафе.
Това беше кодовият им израз за среща на четири очи.
— Да го отложим — отвърна мъжът. — Днес съм много зает.
— Нека позная. Уговорил си се да обядваш и с любовницата, и със съпругата си?
— Майната ти.
— Ще се видим след час — каза Мидълтън и прекъсна връзката.
16
Когато Мидълтън пристигна в Пентагона, полковник Чарлс (Чък) Бремър го очакваше.
Бремър наближаваше шейсетте. Беше с прошарена коса и с повече от педя по-висок от Мидълтън. Излъчваше почтеност и професионализъм. Този ореол обаче, както и митът за кариерата му, беше мним.
Закръглен и муден, Чък Бремър беше посредствен войник с интелигентност над средностатистическата, издигнал се до чин полковник, без никога да е участвал в истинска битка. Войнишкият жаргон назоваваше такива като него „книжни рейнджъри“. Вместо да сритва задници, Бремър бе преуспял в армията, целувайки задници. Най-опасната му мисия бе отпреди двайсетина година в Кувейт — цял месец, след като САЩ бяха изтикали иракските сили извън страната.
Докато откарвал Бремър — лейтенант по онова време — на среща, шофьорът му получил сърдечен удар. Изпуснал волана на автомобила и той се забил в кувейтско кафене и прегазил двама души. Реакцията на Бремър усложнила и без друго ужасния инцидент. Резервоарът протекъл и от страх да не избухне, той излетял от колата и побягнал на отсрещния тротоар, обричайки безпомощния си шофьор на смърт.
По-късно заявил, че изпаднал в шок, но всъщност просто проявил малодушие. Подлият разум на Бремър обаче бил подвластен на първо място на егото му. Осъзнал колко глупаво е постъпил, пропускайки златна възможност да се прояви като герой.
Втурнал се обратно към кафенето и се опитал да издърпа шофьора от колата. За жалост мъжът бил мъртъв. В този момент Бремър влошил още повече ситуацията.
Понеже не владеел нито дума арабски и не познавал истеричните изблици на близкоизточните мъже, той изтълкувал напълно погрешно крясъците и воя на кувейтците, които се опитвали да измъкнат двамата клиенти на кафенето изпод автомобила. Подведени от военната му униформа и авторитетното му излъчване, те го умолявали да им помогне. Бремър обаче сметнал, че го обвиняват. Преценил, че хората, които се стичат от улицата да помогнат, не са добри самаряни, а разгневена тълпа, готова да го разкъса, ако не предприеме нещо. И той се задействал.